__________________________
- Мислиш ли, че наистина ще го направи ? - прошепна Емили.
Кола мина по улицата и освети къщата на Тоби.
- Не. - каза нервно Спенсър и започна да върти диамантения си пръстен около пръста й.
Ария взе края на една от черните и плитки и го сложи в устата си.
- Тотално.
- Как може да знам дали Тоби изобщо е вътре ? - попита Хана.
Всички замълчаха нервно. Досега те се бяха шегували много пъти, когато бяха с Али, като когато се промъкнаха тайно в горещата вана или пък сложиха малко черна боя за коса в шампоана на сестрата на Спенсър - Мелиса.. но този път беше различно, те се почувстваха неловко.
Буум !
Как започна всичко
Познаваш момчето, което живее няколко къщи по-надолу, което ти се струва най-плашещия жив човек в света ?! Когато си на предната веранда и готова да целунеш гаджето си за лека нощ и хвърлиш бегъл поглед към улицата, а той просто си седи там. Появява се случайно, когато клюкарстваш с най-добрите си приятелки, като изключим факта, че най-вероятно не е случайност изобщо. Той е черната котка, която изглежда знае пътя ти. Ако мине покрай къщата ти си мислиш "ще се проваля на изпита по биология". Ако те гледа смешно - пази си гърба.
Всеки град си има момче-черна котка. В Роузууд неговото име бе Тоби Каванаут.
- Мисля, че се нуждае от повече руш. - каза Спенсър докато разучаваше една от приятелките си - Емили Филс. - Мога да видя луничките й.
- Имам малко Клиник коректор. - Алисън посегна към синьо кадифената си чантичка за грим.
Емили се вгледа в огледалото, подпряна на масичката за кафе на Алисън. Наклони лицето си на едната страна, после на другата и намръщи розовите си устни.
- Майка ми ще ме убие, ако ме види с всичките тези неща на лицето.
- Да, но ние ще те убием, ако ги махнеш. - предупреди я Ария Монтгомъри, която, заради нейни си причини, се перчеше из стаята с розов вълнен сутиен, който наскоро си бе оплела.
- Да, Ем изглеждаш готино. - съгласи се Хана Мартин.
Хана седеше с кръстосани крака на пода и продължаваше да се върти, за да се увери, че цепката на сините и Култ джинси не се е разтворила твърде много.
Беше петъчна априлска вечер и Али, Ария, Хана, Емили и Спенсър бяха на обикновеното си преспиване заедно в шести клас - слагаха си прекалено много грим една на друга, ядяха прекалено солен чипс и гледаха "Къщурки" на плазмата на Али. Тази вечер също така имаше купчина разхвърляни дрехи на земята - момичетата бяха решили да си разменят дрехите до края на шести клас.
Спенсър държеше лимонадено-жълта кашмирена жилетка до стройното си тяло.
- Вземи я. - каза й Али. - Ще изглежда сладко на теб.
Хана издърпа маслинено кашмирената пола, принадлежаща на Алисън, направи стойка и се обърна към Али:
- Мислиш ли, че на Шон ще му хареса ?
Али изпъшка и удари Хана с възглавницата. Откакто бяха станали приятелки през Септември единственото нещо, което правеше Хана бе да повтаря коооооолко много обича Шон Окуар - момче от техния клас в гимназията Роузууд, където всички те ходеха още от детската градина. В пети клас Шон бе само едно ниско момче с лунички, но през лятото той бе израснал няколко инча и бе загубил бебешкото си излъчване. Сега почти всяко момиче искаше да го целуне.
Беше изумяващо колко много можеш да се промениш само за една година. Момичетата го знаеха - всички освен Али. Миналата година те бяха просто .. Спенсър беше зубара на класа, който вдигаше ръката си на всеки въпрос. Ария беше слабото откачено момиче, което правеше денс движения вместо да играе футбол като всички останали. Емили беше срамежливото момиче, носител на щатски първенец по плуване, която ако имаше възможност да опознаеш ще разбереш, че не е само това, което се вижда на повърхността. А Хана, тя може и да беше тромава, но бе изчела всяка една статия на Vogue и Teen Vogue и знаеше всяка една подробност за модата.
Имаше нещо специално във всяка една от тях, разбира се, но това беше Роузууд - малко предградие на 20 мили извън Пенсилвания, а там всичко беше специално. Цветята миришеха по-сладко, водата имаше по-хубав вкус, къщите обикновено бяха по-големи.Хората се шегуваха, че катериците прекарват нощите си, чистейки отпадъците и плевейки буряните, така че Роузууд да изглежда перфектен. В място като това, където всичко изглеждаше безупречно, беше трудно да се откроиш.
Но някакси Али го правеше. С дългата си руса коса, сърцевидно лице, и огромни сини очи тя бе най-зашеметяващото момиче в града. Откакто тя ги обедини в едно "приятелство", понякога изглеждаше, че тя ги е "открила". Изведнъж имаха целия достъп да правят неща, които преди не биха посмели. Като да се преоблекат в къса пола в училищната женска съблекалня след като бяха пристигнали там или пък да пращат закачливи бележки на момчетата в час. Както и да ходят по коридора в гимназията и да игнорират всички други, все едно не съществуват.
Али грабна блестящ пурпурен гланц и намаза устните си.
- Коя съм аз ?
Момичетата изпъшкаха - Али имитираше Имигон Смит, момиче от техния клас, което беше влюбено малко повече в устните си.
- Не, чакай. - Спенсър намръщи лъковидните си устни и подаде възглавница на Али. - Сложи си я под ризата.
- Супер. - Али я пъхна од розовото си поло и започнаха да се смеят по-силно. Имаше слух, че Имигон Смит носи бебето на един десетокласник - Джефри Клейн.
- Хора вие сте ужасни. - изчерви се Емили. Тя беше най-въздържана от всички им, може би заради родителите й, които мислеха, че всяко смешно нещо е зло.
- Какво, Ем ? - Али уви ръце около Емили. - Имигон изглежда ужасно пълна, трябва да се надява да е бременна.
Момичетата се засмяха отново, но този път малко по-несигурно. Али имаше таланта да открива слабостите на момичетата и дори да беше права за Имигон момичетата понякога се чудеха дали Али не говори и за тях така, когато ги няма. Понякога беше трудно да разберат със сигурност. Те се върнаха към разглеждането и сортирането на дрехите им. Ария се влюби в една от роклите на Спенсър, Емили облече мини пола и попита останалите дали не е прекалено къса, Али пък обяви част от джинсите на Хана за прекалено тромави и ги остави настрана, разкривайки нейните бонбонено-розови велурени момчешки шорти. Докато отиваше към стереото до прозореца тя замръзна.
- О, Боже мой ! - извика тя и изтича да се скрие зад канапето в къпинен цвят.
Момичетата се завъртяха. На прозореца беше Тоби Каванаут. Той просто седеше там ... наблюдаваше ги.
- Ей, ей, ей ! - Ария закри гърдите си - тя събличаше роклята на Спенсър и отново беше останала само по розовия сутиен.
Спенсър, която беше облечена, изтича до прозореца.
- Разкарай се от нас, перверзник.
Тоби се подсмихна, обърна се и си тръгна.
Когато повечето хора видеха Тоби те тичаха към другия край на улицата. Той беше една година по-голям от момичетата, блед, висок и слаб и винаги се скиташе сам, определено шпионираше всички. Бяха чували слухове за него: че е бил хващан да целува кучето си по френски; че плувал перфектно, защото имал хриле вместо бели дробове; че спял в ковчег в къща на дървото всяка вечер. Имаше само един човек, с който Тоби говореше - неговата доведена сестра Джена, която беше в техния клас. Джена беше безпомощна глупачка, малко по-неплашеща - поне разговаряше с цели изречения. Беше сладка по един досаден начин, с гъстата си тъмна коса, огромни зелени очи и намръщени червени устни.
- Чувствам се като изнасилена. - кожата на Ария настръхна. - Как смее да ни праши така ?
Лицето на Али пламна в яростно червено.
- Трябва да му го върнем.
- Как ? - Хана примига с очи.
Али се замисли за минута.
- Трябва да го накараме да опита вкуса на собствените си действия.
Нещото, което трябваше да направят, обясни тя, е да изплашат Тоби. Когато Тоби не се луташе из предградието и не шпионираше съседите си, той със сигурност бе в неговата къща на дървото. Той прекарваше всяка свободна минута там играейки си с неговото Гейм момче или кой знае - строейки гигантски робот, който да завземе Роузууд.
Но очевидно понеже къщичката е на дървото няма друг начин да го изплашат, освен да застанат отдолу и да кажат "бау".
- Трябват ни фоеверки и за щастие знам откъде ще намерим. - ухили се Али.
Тоби беше обсебен от фоерверки - той имаше скривалище с ракети в мазето на дървото и често изтрелваше някои от тях от къщичката.
- Ще се промъкнем там, ще вземем една и ще я пуснем под прозореца му. - обясни Али. - Това тотално ще го побърка.
Момичетата погледнаха към къщата на Тоби през улицата. Въпреки че повечето светлини бяха изгасени не беше толкова късно - само десет и половина.
- Не знам. - каза Спенсър.
- Да. - съгласи се Ария. - Ами ако нещо се обърка ?
Али въздъхна.
- Хайде, момичета.
Всички бяха тихи, тогава Хана прочисти гърлото си.
- Звучи ми добре.
- Добре. - каза Спенсър, а Емили и Ария кимнаха за одобрение.
Али плесна с ръце и жестикулира от дивана към прозореца.
- Аз ще го направя. Вие може да гледате от тук.
Момичетата се покатериха на перваза на големия прозорец и загледаха как Али пресича улицата.
Къщата на Али се намираше на ъгъла на тази на ДиЛурентис и беше в същия викториански стил, но нито една от къщите не беше голяма колкото фермата на семейството на Спенсър, което граничеше със задния двор на Али. Двора на Хастингс имаше собствена вятърна мелница, осем спални, гараж с място за пет коли, басейн със скални стени и отделен апартамент -хамбар.
Али изтича до двора на Тоби и после в дясно към къщичката на дървото, която беше затъмнена с брястове и борове, но уличната светлина я осветяваше достатъчно, за да виждат неясните очертания. Минута по-късно тя бяха почти сигурни, че са видяли Али да държи конусообразна фоерверка в ръцете си, отстъпвайки двадесет крачки назад - достатъчно далеч, за да може да вижда хубаво синия прозорец на къщичката.
Всеки град си има момче-черна котка. В Роузууд неговото име бе Тоби Каванаут.
- Мисля, че се нуждае от повече руш. - каза Спенсър докато разучаваше една от приятелките си - Емили Филс. - Мога да видя луничките й.
- Имам малко Клиник коректор. - Алисън посегна към синьо кадифената си чантичка за грим.
Емили се вгледа в огледалото, подпряна на масичката за кафе на Алисън. Наклони лицето си на едната страна, после на другата и намръщи розовите си устни.
- Майка ми ще ме убие, ако ме види с всичките тези неща на лицето.
- Да, но ние ще те убием, ако ги махнеш. - предупреди я Ария Монтгомъри, която, заради нейни си причини, се перчеше из стаята с розов вълнен сутиен, който наскоро си бе оплела.
- Да, Ем изглеждаш готино. - съгласи се Хана Мартин.
Хана седеше с кръстосани крака на пода и продължаваше да се върти, за да се увери, че цепката на сините и Култ джинси не се е разтворила твърде много.
Беше петъчна априлска вечер и Али, Ария, Хана, Емили и Спенсър бяха на обикновеното си преспиване заедно в шести клас - слагаха си прекалено много грим една на друга, ядяха прекалено солен чипс и гледаха "Къщурки" на плазмата на Али. Тази вечер също така имаше купчина разхвърляни дрехи на земята - момичетата бяха решили да си разменят дрехите до края на шести клас.
Спенсър държеше лимонадено-жълта кашмирена жилетка до стройното си тяло.
- Вземи я. - каза й Али. - Ще изглежда сладко на теб.
Хана издърпа маслинено кашмирената пола, принадлежаща на Алисън, направи стойка и се обърна към Али:
- Мислиш ли, че на Шон ще му хареса ?
Али изпъшка и удари Хана с възглавницата. Откакто бяха станали приятелки през Септември единственото нещо, което правеше Хана бе да повтаря коооооолко много обича Шон Окуар - момче от техния клас в гимназията Роузууд, където всички те ходеха още от детската градина. В пети клас Шон бе само едно ниско момче с лунички, но през лятото той бе израснал няколко инча и бе загубил бебешкото си излъчване. Сега почти всяко момиче искаше да го целуне.
Беше изумяващо колко много можеш да се промениш само за една година. Момичетата го знаеха - всички освен Али. Миналата година те бяха просто .. Спенсър беше зубара на класа, който вдигаше ръката си на всеки въпрос. Ария беше слабото откачено момиче, което правеше денс движения вместо да играе футбол като всички останали. Емили беше срамежливото момиче, носител на щатски първенец по плуване, която ако имаше възможност да опознаеш ще разбереш, че не е само това, което се вижда на повърхността. А Хана, тя може и да беше тромава, но бе изчела всяка една статия на Vogue и Teen Vogue и знаеше всяка една подробност за модата.
Имаше нещо специално във всяка една от тях, разбира се, но това беше Роузууд - малко предградие на 20 мили извън Пенсилвания, а там всичко беше специално. Цветята миришеха по-сладко, водата имаше по-хубав вкус, къщите обикновено бяха по-големи.Хората се шегуваха, че катериците прекарват нощите си, чистейки отпадъците и плевейки буряните, така че Роузууд да изглежда перфектен. В място като това, където всичко изглеждаше безупречно, беше трудно да се откроиш.
Но някакси Али го правеше. С дългата си руса коса, сърцевидно лице, и огромни сини очи тя бе най-зашеметяващото момиче в града. Откакто тя ги обедини в едно "приятелство", понякога изглеждаше, че тя ги е "открила". Изведнъж имаха целия достъп да правят неща, които преди не биха посмели. Като да се преоблекат в къса пола в училищната женска съблекалня след като бяха пристигнали там или пък да пращат закачливи бележки на момчетата в час. Както и да ходят по коридора в гимназията и да игнорират всички други, все едно не съществуват.
Али грабна блестящ пурпурен гланц и намаза устните си.
- Коя съм аз ?
Момичетата изпъшкаха - Али имитираше Имигон Смит, момиче от техния клас, което беше влюбено малко повече в устните си.
- Не, чакай. - Спенсър намръщи лъковидните си устни и подаде възглавница на Али. - Сложи си я под ризата.
- Супер. - Али я пъхна од розовото си поло и започнаха да се смеят по-силно. Имаше слух, че Имигон Смит носи бебето на един десетокласник - Джефри Клейн.
- Хора вие сте ужасни. - изчерви се Емили. Тя беше най-въздържана от всички им, може би заради родителите й, които мислеха, че всяко смешно нещо е зло.
- Какво, Ем ? - Али уви ръце около Емили. - Имигон изглежда ужасно пълна, трябва да се надява да е бременна.
Момичетата се засмяха отново, но този път малко по-несигурно. Али имаше таланта да открива слабостите на момичетата и дори да беше права за Имигон момичетата понякога се чудеха дали Али не говори и за тях така, когато ги няма. Понякога беше трудно да разберат със сигурност. Те се върнаха към разглеждането и сортирането на дрехите им. Ария се влюби в една от роклите на Спенсър, Емили облече мини пола и попита останалите дали не е прекалено къса, Али пък обяви част от джинсите на Хана за прекалено тромави и ги остави настрана, разкривайки нейните бонбонено-розови велурени момчешки шорти. Докато отиваше към стереото до прозореца тя замръзна.
- О, Боже мой ! - извика тя и изтича да се скрие зад канапето в къпинен цвят.
Момичетата се завъртяха. На прозореца беше Тоби Каванаут. Той просто седеше там ... наблюдаваше ги.
- Ей, ей, ей ! - Ария закри гърдите си - тя събличаше роклята на Спенсър и отново беше останала само по розовия сутиен.
Спенсър, която беше облечена, изтича до прозореца.
- Разкарай се от нас, перверзник.
Тоби се подсмихна, обърна се и си тръгна.
Когато повечето хора видеха Тоби те тичаха към другия край на улицата. Той беше една година по-голям от момичетата, блед, висок и слаб и винаги се скиташе сам, определено шпионираше всички. Бяха чували слухове за него: че е бил хващан да целува кучето си по френски; че плувал перфектно, защото имал хриле вместо бели дробове; че спял в ковчег в къща на дървото всяка вечер. Имаше само един човек, с който Тоби говореше - неговата доведена сестра Джена, която беше в техния клас. Джена беше безпомощна глупачка, малко по-неплашеща - поне разговаряше с цели изречения. Беше сладка по един досаден начин, с гъстата си тъмна коса, огромни зелени очи и намръщени червени устни.
- Чувствам се като изнасилена. - кожата на Ария настръхна. - Как смее да ни праши така ?
Лицето на Али пламна в яростно червено.
- Трябва да му го върнем.
- Как ? - Хана примига с очи.
Али се замисли за минута.
- Трябва да го накараме да опита вкуса на собствените си действия.
Нещото, което трябваше да направят, обясни тя, е да изплашат Тоби. Когато Тоби не се луташе из предградието и не шпионираше съседите си, той със сигурност бе в неговата къща на дървото. Той прекарваше всяка свободна минута там играейки си с неговото Гейм момче или кой знае - строейки гигантски робот, който да завземе Роузууд.
Но очевидно понеже къщичката е на дървото няма друг начин да го изплашат, освен да застанат отдолу и да кажат "бау".
- Трябват ни фоеверки и за щастие знам откъде ще намерим. - ухили се Али.
Тоби беше обсебен от фоерверки - той имаше скривалище с ракети в мазето на дървото и често изтрелваше някои от тях от къщичката.
- Ще се промъкнем там, ще вземем една и ще я пуснем под прозореца му. - обясни Али. - Това тотално ще го побърка.
Момичетата погледнаха към къщата на Тоби през улицата. Въпреки че повечето светлини бяха изгасени не беше толкова късно - само десет и половина.
- Не знам. - каза Спенсър.
- Да. - съгласи се Ария. - Ами ако нещо се обърка ?
Али въздъхна.
- Хайде, момичета.
Всички бяха тихи, тогава Хана прочисти гърлото си.
- Звучи ми добре.
- Добре. - каза Спенсър, а Емили и Ария кимнаха за одобрение.
Али плесна с ръце и жестикулира от дивана към прозореца.
- Аз ще го направя. Вие може да гледате от тук.
Момичетата се покатериха на перваза на големия прозорец и загледаха как Али пресича улицата.
Къщата на Али се намираше на ъгъла на тази на ДиЛурентис и беше в същия викториански стил, но нито една от къщите не беше голяма колкото фермата на семейството на Спенсър, което граничеше със задния двор на Али. Двора на Хастингс имаше собствена вятърна мелница, осем спални, гараж с място за пет коли, басейн със скални стени и отделен апартамент -хамбар.
Али изтича до двора на Тоби и после в дясно към къщичката на дървото, която беше затъмнена с брястове и борове, но уличната светлина я осветяваше достатъчно, за да виждат неясните очертания. Минута по-късно тя бяха почти сигурни, че са видяли Али да държи конусообразна фоерверка в ръцете си, отстъпвайки двадесет крачки назад - достатъчно далеч, за да може да вижда хубаво синия прозорец на къщичката.
- Мислиш ли, че наистина ще го направи ? - прошепна Емили.
Кола мина по улицата и освети къщата на Тоби.
- Не. - каза нервно Спенсър и започна да върти диамантения си пръстен около пръста й, който й бяха подарили родителите й задето беше взела изпита за шофьорска книжка, категория А.
Ария взе края на една от черните и плитки и го сложи в устата си.
- Тотално.
- Как може да знам дали Тоби изобщо е вътре ? - попита Хана.
Всички замълчаха нервно. Досега те се бяха шегували много пъти, когато бяха с Али, като когато се промъкнаха тайно в горещата вана или пък сложиха малко черна боя за коса в шампоана на сестрата на Спенсър - Мелиса.. но този път беше различно, те се почувстваха неловко.
Буум !
Емили и Ария отскочиха назад. Спенсър и Хана притиснаха лицата си към прозореца. Все още беше тъмно на улицата, светлинка заблещука от къщичката на дървото, но това беше всичко.
Хана присви очи.
- Може би това не е било фоеверка.
- Какво друго може да е било ? - каза саркастично Спенсър . - Пистолет ?
Кучетата започнаха да лаят, а момичетата се хванах една друга за ръцете. Светлините в двора светнаха и започна да се вдига шумотевица. Малки пламъчета се заспускаха от дървото надолу в момента, когато г-н Каванаут излезе. Огънят се разпространяваше, а скоро започнаха да се чуват и сирени. На Емили това и заприлича на филма, който родителите й я караха да гледа всяка Коледа. Ария погледна към другите:
- Какво става ?
- Мислиш ли, че .. - прошепна Спенсър.
- Ами ако Али .. - започна Хана.
- Момичета ! - дойде глас зад тях. Али стоеше на прага на вратата с ръце на кръста, но изглеждаше по-бледа отколкото някога момичетата я бяха виждали.
- Какво стана ? - казаха всички в един глас.
Али изглеждаше притеснена.
- Не знам, но вината не беше моя.
Сирените се чуваха все по-силно и все по-силно докато една линейна не спря пред алеята на Каванаут. Парамедиците изтичаха към къщичката на дървото - въжената стълба вече беше спусната надолу.
- Какво стана Али ? - каза Спенсър излизайки през вратата. - Трябва да ни кажеш какво стана !
- Спенс, не.
Ария и Хана се спогледаха - беше ги страх да ги последват - някой можеше да ги види.
Спенсър седна зад един храст и погледна през улицата. Тогава видя грозно назъбената дупка на прозореца на дървената къща. Усети нещо ужасяващо зад гърба й.
- Аз съм. - каза Али.
- Какво .. - започна Спенсър, но не можа да довърши, защото видя един от парамедиците да слиза обратно долу носейки някой на ръцете си. Дали Тоби беше ранен ? Дали не беше мъртъв ? Всички момичета, и вътре и вън, се надигнаха, за да видят. Сърцата им започнаха да бият по-бързо, но тогава за секунда спряха. Това не беше Тоби, а Джена.
След няколко минути Али и Спенсър влезнаха обратно и тогава Али им разказа всичко с почни зловещо спокойствие - фоерверките бяха влезли през прозореца и бяха наранили Джена. Никой не беше видял тя да е обгоряла, така че бяха добре, поне докато пазят всичко в тайна. Все пак това бяха фоеверките на Тоби, ако ченгетата обвинят някого, то тогава трябва това да е той.
Цяла нощ момичетата плачена и се прегръщаха, ту заспиваха, ту се събуждаха. Спенсър беше толкова шокирана, че прекара няколко часа свита на кълбо безмълвно превключвайки от Е! към Катун Нетлорк и после Анимал Планет. Когато се събудиха на следващата сутрин новините се носеха навсякъде, някой си беше признал.
Тоби.
Момичетата помислиха, че това е шега, но местният вестник го беше потвърдил. Тоби е признал, че си е играел с фоеверки в къщата на дървото и без да иска запратил една в лицето на сестра му, която я ослепило. Али го прочете на глас докато всички се нареждаха около кухненския плод в дома й, държейки ръцете си. Знаеха, че трябва да им олекне, с изключение, че те знаеха истината.
Няколкото дни, пред които Джена бе в болница, тя е бе истерична и объркана. Всеки я питаше какво се е случило, но изглежда тя не помнеше. Бе казала, че не може да преразкаже какво се е случило преди инцидента също. Докторите казваха, че това е най-вероятно от посттрявматичния стрес.
Роузууд Дей организира събиране "не си играйте с фоеверки" в чест на Джена, последвано от благотворителни танци и печене на сладкиши. Момичетата, особено Спенсър, очастваха въпреки факта, че се преструваха, че не знаят какво е станало. Ако някой ги попиташе нещо те казваха, че Джена била сладко момиче, но не от най-близките им приятелки. Някои от момичетата, които дори не бяха общували с нея, казваха същото, а доколкото до Джена - тя никога не се върна в Роузууд Дей. Беше отишла в специално училище за слепи във Филаделфия и никой не я бе виждал след инцидента.
Лошите неща лека полека отминаваха, включително и Тоби. Родителите му го бяха оставили на домашно обучение през остатъка от годината. Лятото мина, а на следващата учебна година Тоби отиде в поправително училище в Мейн. Той замина без да оповестява другите през един ясен ден в средата на Август. Баща му го закара до спирката, където той се качи на влака, а след това на самолета сам. Момичетата гледаха родителите му да отсичат дървото същия следобед - всякъш искаха да изтрият колкото се може повече от присъствието на Тоби.
Два дни след като Тоби напусна, родителите на Али взеха момичетата с тях на къмпинг в планината Поконо. И петте отидоха да се катерят по скалите нагоре и след това да се печат по брега на езерото. През ноща, когато повдигнаха темата за Тоби и Джена, както чест се случваше през лятото, Али им напомни, че не трябва да казват никога на никого за това. Всички щяха да го пазят в тайна завинаги ... това щеше да подсили приятелството им. Тази нощ, когато всички влезнаха в петместната палатка, Али даде на всяка от тях гривна символираща приятелството им. Тя върза гривните на всяка една на китките им и им каза да повтарят:
- Обещавам да не казвам до деня, когато умра.
Седнаха в кръг - Спенсър до Хана, Емили, Ария и Али, повтаряйки думите й. Али върза нейната гривна последна повтаряйки собствените си думи. Въпреки ситуацията, в която се намираха, момичетата се почувстваха късметлийки да имат една друга. Момичетата носеха гривните си навсякъде - под душа, през пролетната ваканция, на семейни почивки, дори и в случая на Спенсър - изморителни и изпотяващи тренировки по тенис. Понякога те докосваха гривните с пръсти и повтаряха "до деня, когато умра", за да им напомня колко близки бяха. Стана нещо като техен кодек - всички знаеха какво значи. Всъщност повече от година по-късно, най-последния ден от седми клас, когато момичетата се приготвяха за поредното си преспиване - никой не знаеше, че след по-малко от няколко часа Али щеше да изчезне. Или че това щеше да е денят, когато ще умре.
Емили и Ария отскочиха назад. Спенсър и Хана притиснаха лицата си към прозореца. Все още беше тъмно на улицата, светлинка заблещука от къщичката на дървото, но това беше всичко.
Хана присви очи.
- Може би това не е било фоеверка.
- Какво друго може да е било ? - каза саркастично Спенсър . - Пистолет ?
Кучетата започнаха да лаят, а момичетата се хванах една друга за ръцете. Светлините в двора светнаха и започна да се вдига шумотевица. Малки пламъчета се заспускаха от дървото надолу в момента, когато г-н Каванаут излезе. Огънят се разпространяваше, а скоро започнаха да се чуват и сирени. На Емили това и заприлича на филма, който родителите й я караха да гледа всяка Коледа. Ария погледна към другите:
- Какво става ?
- Мислиш ли, че .. - прошепна Спенсър.
- Ами ако Али .. - започна Хана.
- Момичета ! - дойде глас зад тях. Али стоеше на прага на вратата с ръце на кръста, но изглеждаше по-бледа отколкото някога момичетата я бяха виждали.
- Какво стана ? - казаха всички в един глас.
Али изглеждаше притеснена.
- Не знам, но вината не беше моя.
Сирените се чуваха все по-силно и все по-силно докато една линейна не спря пред алеята на Каванаут. Парамедиците изтичаха към къщичката на дървото - въжената стълба вече беше спусната надолу.
- Какво стана Али ? - каза Спенсър излизайки през вратата. - Трябва да ни кажеш какво стана !
- Спенс, не.
Ария и Хана се спогледаха - беше ги страх да ги последват - някой можеше да ги види.
Спенсър седна зад един храст и погледна през улицата. Тогава видя грозно назъбената дупка на прозореца на дървената къща. Усети нещо ужасяващо зад гърба й.
- Аз съм. - каза Али.
- Какво .. - започна Спенсър, но не можа да довърши, защото видя един от парамедиците да слиза обратно долу носейки някой на ръцете си. Дали Тоби беше ранен ? Дали не беше мъртъв ? Всички момичета, и вътре и вън, се надигнаха, за да видят. Сърцата им започнаха да бият по-бързо, но тогава за секунда спряха. Това не беше Тоби, а Джена.
След няколко минути Али и Спенсър влезнаха обратно и тогава Али им разказа всичко с почни зловещо спокойствие - фоерверките бяха влезли през прозореца и бяха наранили Джена. Никой не беше видял тя да е обгоряла, така че бяха добре, поне докато пазят всичко в тайна. Все пак това бяха фоеверките на Тоби, ако ченгетата обвинят някого, то тогава трябва това да е той.
Цяла нощ момичетата плачена и се прегръщаха, ту заспиваха, ту се събуждаха. Спенсър беше толкова шокирана, че прекара няколко часа свита на кълбо безмълвно превключвайки от Е! към Катун Нетлорк и после Анимал Планет. Когато се събудиха на следващата сутрин новините се носеха навсякъде, някой си беше признал.
Тоби.
Момичетата помислиха, че това е шега, но местният вестник го беше потвърдил. Тоби е признал, че си е играел с фоеверки в къщата на дървото и без да иска запратил една в лицето на сестра му, която я ослепило. Али го прочете на глас докато всички се нареждаха около кухненския плод в дома й, държейки ръцете си. Знаеха, че трябва да им олекне, с изключение, че те знаеха истината.
Няколкото дни, пред които Джена бе в болница, тя е бе истерична и объркана. Всеки я питаше какво се е случило, но изглежда тя не помнеше. Бе казала, че не може да преразкаже какво се е случило преди инцидента също. Докторите казваха, че това е най-вероятно от посттрявматичния стрес.
Роузууд Дей организира събиране "не си играйте с фоеверки" в чест на Джена, последвано от благотворителни танци и печене на сладкиши. Момичетата, особено Спенсър, очастваха въпреки факта, че се преструваха, че не знаят какво е станало. Ако някой ги попиташе нещо те казваха, че Джена била сладко момиче, но не от най-близките им приятелки. Някои от момичетата, които дори не бяха общували с нея, казваха същото, а доколкото до Джена - тя никога не се върна в Роузууд Дей. Беше отишла в специално училище за слепи във Филаделфия и никой не я бе виждал след инцидента.
Лошите неща лека полека отминаваха, включително и Тоби. Родителите му го бяха оставили на домашно обучение през остатъка от годината. Лятото мина, а на следващата учебна година Тоби отиде в поправително училище в Мейн. Той замина без да оповестява другите през един ясен ден в средата на Август. Баща му го закара до спирката, където той се качи на влака, а след това на самолета сам. Момичетата гледаха родителите му да отсичат дървото същия следобед - всякъш искаха да изтрият колкото се може повече от присъствието на Тоби.
Два дни след като Тоби напусна, родителите на Али взеха момичетата с тях на къмпинг в планината Поконо. И петте отидоха да се катерят по скалите нагоре и след това да се печат по брега на езерото. През ноща, когато повдигнаха темата за Тоби и Джена, както чест се случваше през лятото, Али им напомни, че не трябва да казват никога на никого за това. Всички щяха да го пазят в тайна завинаги ... това щеше да подсили приятелството им. Тази нощ, когато всички влезнаха в петместната палатка, Али даде на всяка от тях гривна символираща приятелството им. Тя върза гривните на всяка една на китките им и им каза да повтарят:
- Обещавам да не казвам до деня, когато умра.
Седнаха в кръг - Спенсър до Хана, Емили, Ария и Али, повтаряйки думите й. Али върза нейната гривна последна повтаряйки собствените си думи. Въпреки ситуацията, в която се намираха, момичетата се почувстваха късметлийки да имат една друга. Момичетата носеха гривните си навсякъде - под душа, през пролетната ваканция, на семейни почивки, дори и в случая на Спенсър - изморителни и изпотяващи тренировки по тенис. Понякога те докосваха гривните с пръсти и повтаряха "до деня, когато умра", за да им напомня колко близки бяха. Стана нещо като техен кодек - всички знаеха какво значи. Всъщност повече от година по-късно, най-последния ден от седми клас, когато момичетата се приготвяха за поредното си преспиване - никой не знаеше, че след по-малко от няколко часа Али щеше да изчезне. Или че това щеше да е денят, когато ще умре.
глава първа: мислехме, че сме приятелки
Спенсър Хастингс седеше на ябълково-зелената морава в двора на църквата в Роузууд заедно с трите си бивши най-добри приятелки - Хана Марин, Ария Монтгомъри и Емили Филдц. Момичетата бяха спряли да си общуват преди три години, малко след като Алисън ДиЛурентис мистериозно изчезна, но днес бяха събрани отново заедно за литургията в памет на Алисън. Преди два дни работници бяха открили тялото й под бетонна плоча в къщата, в която живееше преди. Спенсър погледна съобщението, което беше получила отново.
"Аз съм все още тук, кучки. И знам всичко." - А
- О, Боже мой. - прошепна Хана. На екрана на телефона й се появи също съобщение, както и на този на Ария и на Емили. През последната една седмица всеки от тях бе получаваш имейли, съобщения и бележки от някой с инициал "А". Нещата бяха главно свързани със седми клас, годината когато Али изчезна, но също така съдържаха и нови тайни .. неща, които се случваха сега. Според Спенсър това беше Алисън, като се изключи факта, че това не беше една от възможностите сега, нали ? Тялото на Али се бе разлагало под бетонната плоча. Тя беше .. мъртва .. от доста време.
- Мислите ли, че това означава ... нещото с Джена ? - прошепна Ария, слагайки ръка на долната челюст.
Спенсър пъхна телефона си обратно в чантата си Кейт Спайд.
- Не трябва да говорим за това тук, някой може да ни чуе. - Тя се придвижи нервно към мястото, където до преди момент седяха Джена и Тоби. Спенсър не бе виждала Тоби още от преди Али да изчезне, а Джена - от нощта на инцидента.
- Люлката ? - прошепна Ария, имайки предвид дворът на началното училище в Роузууд, това бе специалното им място за срещи.
- Перфектно. - каза Спенсър - Ще се срещнем там.
Беше късен следобед на кристално чист есенен ден. Въздухът миришеше на ябълки и пушек от дърво - бе перфектния ден за литургия в памет на едно от най-красивите момичета в Роузууд.
Знам всичко.
Спенсър потръпна. Трябваше да блафира. който и да бе този "А" нямаше как да знае всичко. Не и за Джена нещото и със сигурност не и за нещата, които само тя и Али знаеха. Нощта на инцидента се бяха случили неща, на които сам тя и Али бяха свидетели, а Али я бе накарала да обещае да не казва дори и на Хана, Ария и Емили. Спенсър искаше да им каже, но не можеше. Отблъсна го настрана и започна да се преструва, че не се е случвало. Но се случи.
Онази свежа, пролетна вечер през Април в вести клас, когато Али хвърли фоеверките през прозореца на дървената къщичка на Тоби, Спенсър бе избягала отвън. Миришеше на изгорена коса, а тя видя парамедиците да изнасят Джена от къщичката.
Али беше до нея.
- Това ли целя ? - промълви Спенсър уплашено.
- Не .. - Али побутна рамото на Спенсър. - Беше просто ..
През годините Спенсър се опитваше да блокира, това което се случи после.
Тоби идваше право към тях. Косата му бе сплъстена към косата, а лицето му бледо. Той идваше право към Али.
- Видях те. - той посочи към полицейската кола, която бе спряла на алеята им. - Ще им кажа.
Спенсър ахна. Вратите на линейката се затвориха и тя тръгна със силно свирещи сирени. Но Али бе спокойна.
- Да, но и аз те видях също. Ако ти кажеш, ще кажа и аз - на родителите ти.
Тоби отстъпи назад.
- Не.
- Да ! - въпреки, че бе само 160см. изглеждаше много по-висока. - Ти запали фоеверките. Ти нарани сестра ти.
Спенсър хвана ръката й. Какво правеше тя ? Но Али я отблъсна.
- Доведена сестра. - промълви Тоби, почти неусетно. Той посочи към къщичката на дървото и после към улицата. Още една полицейска кола спираше пред къщата.
- Ще те пипна. Само почакай. - каза Тоби и изчезна.
Спенсър хвана ръката на Али.
- Какво ще правим ?
- Нищо - каза Али почти безгрижно - Ние сме добре.
- Алисън .. - Спенсър премигна не вярвайки. - Не го ли чу ? Каза, че те е видял. Отива да каже на полицията в момента.
- Не мисля така. - усмихна се Али. - Не и при положение с какво го държа.
Тогава тя се наведе и прошепна на Спенсър какво бе видяла Тоби да прави. Бе толкова отвращаващо, че Али бе забравила, че държи фоеверка в ръката си докато не избухна от ръката й право в къщичката.
Али накара Спенсър да обещае, че няма да казва на никой за това и й каза, че ако каже ще направи така, че вината за всичко да поеме тя, и само тя.
Изплашена Спенсър си държеше устата затворена. Притесняваше се да не би Джена да каже нещо - със сигурност помнеше, че Тоби не го бе направил.
Тогава, година след това, Али изчезна.
Полицията разпитваше всички, включително Спенсър. Искаха да знаят дали има някой, който иска да нарани Али. "Тоби" помисли си моментално Спенсър. Не можеше да забрави, когато той каза "Ще те пипна."
Само че да каже за Тоби, значеше че трябва да разкаже на полицията и за инцидента с Джена - за който тя отчасти беше отговорна. За това, че е знаела истината през
цялото това време и не е казала на никой. Това също така значеше да каже на приятелките си тайната, която пазеше повече от година. За това Спенсър не каза нищо.
Спенсър запали още една цигара и излезе от паркингът Роузууд. "Виждаш ли?" А няма как да знае всичко, както казваше в съобщението. Освен ако...А не беше Тоби
Кавана... Но в това нямаше смисъл. Съобщенията на А към Спенсър бяха за тайна, която само Али знаеше: тогава в седми клас Спенсър беше целунала Иън, гаджето
на сестра и Мелиса. Спенсър си беше признала какво е направила, но само пред Али и никой друг. А А също така знаеше за Рен, сега бившият на сестра и с
когото Спенсър беше правила повече от просто целувка миналата седмица.
Но семейство Кавана живееха на улицата на която и Спенсър. С бинокъл Тоби можеше да
види през прозореца и. И Тоби беше в Роузууд, въпреки че беше септември. Не трябваше ли да е в Пансион?
Спенсър спря в тухлената алея на училище Роузууд Дей. Приятелките и вече бяха там - скупчени до фитнесът на началното училище. Беше красив дървен замък,
изпълнен с кули, знамена и пързалка във формата на дракон. Паркингът беше безлюден, тухлените пътеки бяха празни и тренировъчните терени бяха пусти;
училището имаше почивен ден в памет на Али.
-Значи всички имаме съобщения от който и да е този А?- Хана попита, докато Спенсър идваше. Всички си бяха извадили телефоните и се взираха в съобщението "Аз
знам всичко".
-Аз имам и две други-Каза Емили колебливо. "Помислих си че са от Али"
- И аз така си помислих!- Ахна Хана удряйки си ръката в куполът за катерене.
Ария и Спенсър също кимнаха, те се взираха една в друга с широки изнервени погледи.
-Какво пишеше в втоето съобщение?- Спенсър погледна към Емили.
Емили премести кичур череникаво-руса коса от окото си.
-То е...лично.
Спенсър беше толкова изненадана че се изсмя със глас.
-Ти нямаш никакви тайни, Ем!- Емили беше най-чистото и най-сладкото момиче на тази планета.
Емили погледна обидено.
- Е да, ама имам.
Спенсър плъзна кракът си по земята. Очакваше да и замирише на растителност и дървени стърготини, но вместо това усети лек полъх на изгоряла коса - същият като
в ноща с инцидента с Джена.-
Ами ти, Хана?-Хана почеса малкият си нос. -Ако Емили не иска да говори за нейните тайни, то и аз не искам да говоря за моите. Беше нещо, което само Али знаеше.
-Същото е и с мен.- Бързо каза Ария и наведе погледът си надолу. -Съжалявам.
Спенсър усети как я присвива корема.
-Значи всички имаме тайни, които само Али е знаела?
Спенсър изсумтя неприятно.- Мислех че сме най-добри приятелки.
Ария се обърна към Спенсър и се намръщи.
-Тогава какво казва твоето съобщение?
Спенсър не мислеше че тайната й със Иън беше толкова пикантна, в сравнение с което знаеше за нещото с Джена. Но сега се почувста твърде горделива за да каже.
-Тайна е, която Али знаеше също като вашите.- Тя прибра тъмно русата си коса зад ушите. -Но А ми изпрати имейл за нещо, което се случва в момента, имам чувството
че някой ме следи.
Сините очи на Ариа се разшириха.-Същото е и с мен.
-Значи някой наблюдава всички ни,- каза Емили. Калинка кацна на рамото и и тя я отърси все едно беше нещо страховито.
Спенсър се изправи.
-Мислите ли че може да е...Тоби?
Всички погледнаха учудено.
-Защо?- Ария попита.
-Той е част от нещото с Джена- Каза Спенсър предпазливо. -Ами ако знае?
Ария посочи съобщението на Треото си (марка телефон).
-Мислиш, че това е за...нещото с Джена?
Спенсър облиза устните си и си помисли "кажи им".- Все още не знаем защо Тоби пое вината. Тя предположи за да види какво ще кажат останалите.
Хана се замисли за момент.
-Единственият начин Тоби да знае, какво сме направили е ако някоя от нас му е казала.- Тя погледна недоверчиво към останалите.
-Аз не съм му казала.
-Аз също.- Ария и Емили казаха в един глас.
-Ами ако Тоби е разбрал по някакъв друг начин?- Попита Спенсър.
-Искаш да кажеш, ако някой е видял Али тази нощ и му е казал?-Ария попита. -Или ако той е видял Али?
-Не...имам напредвид...не знам-Каза Спенсър. -Просто нахвърлям възможните причини.
"Кажи им" - Изплува отново в главата на Спенсър но тя не можеше да каже.
Всичките изглеждаха предпазливи една към друга, сякаш беше съвсем наскоро когато Али беше изчезнала и приятелството им се беше разпаднало.
Ако Спенсър тръгнеше да им казва за истината за Тоби те щяха да я намразят за това че не казала на полицията когато Али изчезна. Може би дори щяха да я обвинят
за смъртта на Али. А може би и трябваше да я обвинят. Ами ако Тоби наистина...го беше направил?
"Това беше просто предположение." Спенсър си мислеше. "Сигурно греша."
-Али не е казала на никой освен на нас.- Очите на Емили се насълзиха. -Тя ни се закле, не помните ли?
-Освен това,- Допълни Хана, -как Тоби ще знае толкова много за нас? Може би е някой от старите прятели на Али с които играеше хокей или брат и, или някой с когото
найстина е разговаряла. Но тя адски много мразеше Тоби. Както и ние.
Спенсър се сви. -Сигурно си права.- Веднага щом го каза и олекна. Беше се обсебила за нищо.
Всичко беше толкова тихо. Може би прекалено тихо. Клон от дърво се пречупи близо до тях и Спенсър се завъртя рязко. Клоните се люлееха напред и назад, сякаш някой
току що беше скочил от тях. Кафява птица кацна на покрива на началното училище Роузууд Дей и ги погледна така сякаш и тя знаеше някои неща.
-Аз мисля че някой просто си играе игрички с нас.- Прошепна Ария.
-Да- Съгласи се Емили, но звучеше неубедително.
Ами какво ако получим още съобщения?" Хана издърпа малката си черна рокля по стройните си бедра. -Поне да разберем кой е.
-Какво ще кажете ако получим още съобщения, да се чуем?- Предложи Спенсър. -Може да се опитаме да сглобим този пъзел заедно. Но не мисля че трябва да правим нещо
лудо. Трябва да се опитаме да се не се тревожим.
-Не съм разтревожена.- Набързо каза Хана.
-Аз също.- Отговориха Ария и Емили в един глас. Но когато някой на главната улица наду клаксонът всички подскочиха.
-ХАНА!- Мона Вандеруал най-добрата приятелка на Хана показа светло русата си коса от прозореца на един жълт Хамър H3. Тя носеше големи, обагрени в розово пилотски
очила.
Хана погледна останалите неизвинително. -Трябва да тръгвам- Измърмори тя и изтича.
През последните няколко години Хана беше преоткрила себе си в едно от най-популярните момичета в Роузууд Дей. Беше свалила килограми, беше си боядисала косата в
секси златисто кестеняв нюанс, имаше чисто нов пълен дизайнерски гардероб и сега тя и Мона Вандеруал -също трансформирана смотанячка- се перчеха важно, много
по-добри от останалите. Спенсър се чудеше каква ли е голямата тайна на Хана.
-И аз трябва да тръгвам- Ария побутна тромавата си лилава чанта на рамото си. "Е...ще ви звънна хора" Ария тръгна към нейното Субару.
Спенсър се мотаеше близо до клоните. Емили също, нейнито по принцип весело лице изглеждаше измъчено и уморено. Спенсър сложи ръката си върху тази на Емили. "Добре
ли си?"
Емили разтърси главата си. -Али, тя е-
-Знам.
Те се прегърнаха неловко и Емили тръгна към дърветата, казвайки че ще поеме по прекият път към вкъщи. В продължение на години Спенсър, Емили, Ария и Хана не бяха
разговаряли, дори и когато седяха една зад друга в часовете по история или бяха сами в момичешката тоалетна. Въпреки това Спенсър знаеше неща за всяка една от тях-
сложни части от техните личности, които само един близък приятел може да знае.
Както разбира се и че Емили приемаше смъртта на Али най-тежко. Преди момичетата викаха на Емили "Убийца", защото тя защитаваше Али като мощен ротвайлер.
Отново в колата Спенсър се излегна на коженото шофьорско място и пусна радиото. Превъртя станциите и откри 610 АМ спортната радио станция на Фили. Слушаше как
някакви момчета с повечко тестостерон крещяха за статистиката на Филис и Сикстис и се успокояваше. Тя се надяваше че разговорът със старите и приятелки може да
разясни някои неща, но сега тези неща бяха дори по...неприятни. Дори с обемистия САТ речник на Спенсър, тя не можеше да се сети за по-добре описваща тази ситуация
дума.
Когато мобилният започна да вибрира в джоба и тя го извади, мислейки си че сигурно е Емили или Ариа. Може би дори Хана. Спенсър се намръщи и отвори съобщението.
"Спенс, не те виня че не им казваш малката ни тайна за Тоби. Истината може да е опасна - а ти не искаш те да са наранени, нали?" - А
Мона Вандеруал паркира Хамърът на родителите си но остави двигателят включен. Захвърли мобилния в огромната си пазарска чанта с цвят на коняк Лаурен Маркин, и
се ухили на най-добрата си приятелка Хана.
-Опитвах се да ти звънна.
Хана седеше предпазливо на тротоара. -Защо си тук?
-За какво говориш?
-Ами, не съм те молила за превоз - треперещо посочвайки нейната Тойота на паркинга. -Моята кола си тук. Някой ти е казал че съм тук или...?
Мона нави един дълъг кичур от светло-русата си коса на пръста.
-На път бях към вкъщи от църката, откачалке. Видях те и отбих.- Тя леко се засмя. -Защо не вземеш малко валиум от майка ти? Изглеждаш ми някак объркана.
Хана извади кутията си Камел Ултра Леки от черната си чанта Прада и запали една цигара. Разбира се, че беше объркана. Старата й най-добра приятелка беше убита,
и получаваше ужасяващи съобщения от някой си А бече седмица. Във всеки един момент от днешния ден - докато се приготвяше за погребението на Али, докато си купуваше
диетична кола във Вава, попадайки на пътя към Роузууд Аби - тя беше сигурна, че някой я наблюдава. -Не те видях в църквата, - измърмори тя.
Мона свали слънчевите си очила за да открие кръглите си сини очи.
-Ти погледна точно към мен и аз ти помахах. Нещо от това да ти звучи познато?
Хана се сви. -Аз...не помня.
-Е, предполагам че си била заета, със старите си приятелки.- Изстреля Мона обратно.
Хана настръхна. Нейните стари приятелки бяха лепкава тема за тях двете - когато преди милион години Мона беше едно от момичетата Али, Хана и останалите дразнеха.
Тя стана момичето за подигравки, след като Джена пострада.
-Съжалявам, беше претъпкано.
-Не съм се крила.- Мона звучеше наранено. Седях точно зад Шон.
Хана изсумтя рязко -Шон.
Шон Акард беше сегашният и бивш приятел. Тяхната връзка се беше разпаднала на партито на Ноел Кан за новата учебна година в миналия Петък вечерта. Хана беше взела
решението въпросния Петък да изгуби девствеността си, но когато започна да се натиска на Шон, той я скъса и й чете лекция за това че трябва да уважава тялото си.
За отмъщение Хана взе БМВто на семейство Акард за забавление заедно с Мона и го завъртя около телефонен стълб близо до Хоум Депот.
Мона натисна газта на колата с токчето си, форсирайки цилиндровият двигател.
- Е, слушай. Имаме спешен случай - нямаме си срещи все още.
-За какво? - примигна Хана
Мона вдигна перфектните си восъчно-руси вежди.
-Ехоо? Хана? За Фокси! Този уикенд е. Сега като скъса Шон, можеш да си хванеш някой готин.
Хана се взираше в малките глухарчета, които растяха по пукнатините на тротоара. Фокси беше годишният благотворителен бал за младите членове от обществото на Роузууд,
спонсорирано от Лигата на Роузууд - Фоксхънтинг, откъдето идва и името. Дарение от 250 долара на изборът на лигата за благотворителнот ти гарантираше вечеря, танци,
шанс да видиш снимката си във Филаделфия Инкер и на glam-R5.com - пространството на обществото - и беше добро извинение да се наконтиш, да пиеш и да забиеш някое
чуждо гадже. Хана беше платила за билета си през Юли, мислейки си че ще отиде със Шон. -Дори не знам дали ще ходя. - Промърмори тя намусено.
-Разбира се, че ще ходиш!- Мона извъртя сините си очи заедно с въздишка. -Слушай, просто ми се обади когато ти отменят лоботомията.
Тя се качи в колата и си тръгна.
Хана вървеше бавно към своята Тойота. Приятелите и си бяха тръгнали и тя изглеждаше самотна на паркингът. Неспокойно чувсто я налегна. Мона беше най-добрата й
приятелка, но имаше един тон неща, които Хана не и казваше сега. Като например съобщенията от А. Или за това че я арестуваха за дето е откраднала колата на Господин
Акард. Или за това че Шон заряза Хана, а не обратното. Шон беше толкова дипломатичен че щеше да каже само на близките му приятели че са решили "да се виждат и с
други хора". Хана беше решила, че това ще и бъде в предимство и така никой няма да знае истината.
Но ако беше на казала на Мона тези неща, Мона щеше да режи че животът на Хана излиза извън контрол. Хана и Мона бяха преоткрили себе си заедно и че щом са богините
на това училище трябва да са перфектни. Това означаваше че трябва да са слаби като клечки, широките в края дънки да ги имат преди всички останали и никога да не
губят контрол. Всяка пукнатина в доспехите им можеше да ги прати обратно в света на загубеняците, а те не искаха да се връщат там. Никога. Затова Хана трябваше
да се преструва, че нито едно от ужасиите последната седмица не се е случило, въпреки че определено беше.
Хана не познаваше никой, който беше починал още повече някой, който е бил убит. И фактът че това беше Али, в комбинация с бележките от А си беше страшничко.
Ако някой наистина знаеше за нещото с Джена...и можеше да каже...и ако някой имаше нещо общо със смъртта на Али, то тогава животът на Хана определено не беше под
контрол.
Хана спря пред къщата си, огромна и тухлена по голяма от тази на Мт. Кейл. Когато се погледа отражението си в прозореца на колата беше ужасена да види че кожата и
беше мазна, на петна и порите й изглеждаха огромни. Тя се приближи повече до стъклото и изведнъж...кожата й беше чиста. Тя въждиша тежко няколко пъти преди да излезе
от колата. Тя получаваше доста халюцинации като тази напоследък. Леко разтърсена тя влезе вкъщи и се насочи към кухнята. Когато влезе през френската врата тя замръзна.
Майката на Хана седеше на кухненската маса с чиния сирене и бисквити пред себе си. Косата й беше на кок и часовникът й Чопърд с диамантено покритие блещукаше от
следобедното слънце. И безжичната слушалка на Моторолата висеше от ухото й. А до нея беше...бащата на Хана.
-Чакахме те,- Каза баща й.
Хана напраи стъпка назад. Косата му беше посивяла повече и носеше нови очила с телени рамки, но иначе изглеждаше по същия начин: висок, с присвити очи и синьо поло.
Гласът му беше същият, много дълбок и спокоен като на коментатор на радио. хана не го беше виждала, нито разговаряла с него от почти 4 години.
-Какво правиш тук?- Изтърси тя.
-Имах малко работа във Фили.- Каза Господин Марин като гласът му изтъня на думата "работа". Беше си взел чашата за кафе с доберман. Беше чашата, която той използваше
винаги, когато живееше там. Хана се чудеше дали се е ровил в шкафа за да я намери.
-Майка ти ми се обади и ми каза за Алисън. Съжалявам Хана.
-Да,- Каза Хана. Почувства се замаяна.
-Искаш ли да говорим за нещо?- Каза майка й, хапваща парче чедър.
Хана наклони главата си, объркана
Връзката между Госпожа Марин и Хана беше повече като между шеф/стажант отколкото майка/дъщеря. Ашли Марин се беше изкачила с упоритост по административната стълбичка в
рекламодателната фирма на Фили McManus & Tate, така че се държеше с всички като нейни стажанти. Хана не можеше да си спомни за последния път, когато майка й и беше
задава някакъв емоционален въпрос. Вероятно никога.
-Благодаря, но няма нужда.- Отсече Хана.
Можеше ли да я винят че беше леко горчива? След като родителите й се разведоха баща й се премести в Анаполис, започна да излиза с жена на име Изабел и се сдоби с
невероятна така да се каже-доведена дъщеря, Кейт. Баща й беше направил новия си живот толкова негостоприемен, Хана го беше посетила само веднъж. Баща й не се беше
опитвал да й звъни, да и пише или какво и да било с години. Вече дори не й пращаше подаръци - само чекове.
-Това сигурно не е и най-добрия ден да говорим и за други неща- Каза той.
хана го погледна.
-Да говорим за други неща?
Господин Марин прочисти гърлото си.
-Е майка ти ми се обади и поради друга причина,- Той наведе погледът си. -Колата.
Хана се намръщи.-Кола? Каква кола? Оу...
-Достатъчно лошо е че си откраднала колата на Господин Акард,- Каза баща й. -Но си избягала от инцидента?
-Хана погледна майка си.
-Мислех, че си се погрижила за това.
-За нищо не съм се погрижила- Майката на Хана се втренчи в нея.
'може и да си ме заблудила' прииска и се на Хана да го каже. Когато полицаите я пуснаха в Събота майка й каза мистериозно че е "оправила нещата", така Хана да не е в
беда. Мистерията се разбули, когато Хана завари майка си и един от младите офицери всъщност да го правят в кухнята й следващата нощ.
-Сериозна съм,- Каза Госпожа Марин и Хана спря да се усмихва самодоволно.
-Полицията се съгласи да остави случаят да, но това не променя фактът че нещо се случва с
теб, Хана. Първо открадна от Тифани, сега и това. Не знаех какво да правя. Затова се обадих на баща ти.
хана се взираше в чинията със сирене прекалено изненадана за да погледне който и да е от тях двамата в очите. Майка й е казала на баща й че са я хванали да краде от Тифани също?
Господин Марин отново прочисти гърлото си.
-Въпреки че полицията остави случая, Господин Акард иска да го уреди насаме, без съд.
Хана захапа вътрешната си страна на устата.
-Застраховката не се ли грижи и за това?
-Не е точно това,- Господин Марин каза. -Господин Акард е направил предложение на майка ти.
-Бащата на Шон е пластичен хихург,- обясни майка й - но главният му проект е рехабилитационна клиника за жертви с изгаряния. Иска да си там в три и половина утре.
Хана почеса носът си. -Защо не можем просто да му дадем парите?
Малкият телефон LG на Госпожа Марин започна да звъни.
-Мисля че това ще бъде добър урок за теб. Да направиш нещо хубаво за обществото. Да разбереш какво си направила.
-Но аз разбирам!
Хана Марин не искаше да запълва свободното си време с клиника за изгаряния. Ако трябваше тя да избира къде да е доброволец, защо не на някое шикозномясто, като UN например с Никол и Анджелина?
-Вече е уредено,- Каза майка й безцеремонно. Тогава извика по телефона си: -Карсън! Оправи ли макетите?
Хана седеше, забила ноктите към юмруците си. Откровено, тя искаше да се качи горе, да смени роклята си за погребение - дали правеше бедрата й огромни или това беше
просто отражението във вратите на двора? - да свали два килограма и обърне един шот с водка. Тогава щеше да слезе долу и да представи себе си отново.
Когато погледна баща си той й се усмихна съвсем леко. Сърцето на Хана подскочи. Устните му се разделиха сякаш щеше да заговори, но тогава телефонът му звънна. Вдигна
ръката си към Хана в знак да изчака. -Кейт?-отговори той.
Сърцето на Хана потъна. Кейт. Невероятната, перфектна, така да се каже-доведена дъщеря.
Бащата на Хана подпря телефона под брадичката си. -Хей! Как мина срещата на международният крос?- Той направи пауза и засия. -Под 18 минути? Това е страхотно!
Хана грабна голямо парче чедър от чинията със сирена. Когато посети Анаполис Кейт дори не я погледна. Тя и Али, която беше дошла за морална подкрепа видяли едно
невероятно красиво момиче на Бонд, изключваща Хана напълно. Това накара Хана да подивее като вълк и да надушва всяка храна радиус от една миля - тогава, когато тя
беше пълничка и грозничка и ядеше, и ядеше. Когато стискаше корема си в агония баща й беше размърдал пръста си с думите, "Малкото прасенце не се чувства добре?" пред
всички! Тогава Хана беше изтичала в тоалетната и се беше насилвала да повърне с четка за зъби в гърлото.
Парчето чедър се въртеше около устата на Хана. Тя пое дълбоко въздух и вместо това го натъпка в салфетка и го изхвърли кошчето. Всичко това се случи много отдавна,
тогава беше съвсем различна Хана. Такава която само Али познаваше и такава която Хана беше погребала.
глава трета: ИМА ЛИ ЛИСТ ЗА ПОДПИСВАНЕ НЯКЪДЕ?
Емили Фийлдс стоеше пред кръчмата Грей Хорс, каменна сграда почти пред разпадане, която някога е била Военна болница. Сегашният пазач беше превърнал горните етажи в
странноприемница - място за богаташите от града и беше направил в салона органично кафене. Емили надникна през прозореца на кафенето за да види някои от нейните съученици и семействата
им как ядат гевреци с опушена сьомга, италиански сандвичи и огромни Коб салати. Всички сигурно имаха жаждата за брънч (хранене между закуска и обяд) след погребението.
-Ти дойде.
Емили се завъртя да види Мая Ст. Джърмейн облегнала се на керамична саксия с божури. Мая се беше обадила докато Емили си тръгваше от люлките на Роузууд Дей за да я
попита дали иска да се срещнат там. Също като Емили, Мая беше с облеклото си на погребението - къса, нагъната черно-кадифена пола, черни ботуши и черен пуловер без
ръкави деликатно ушит около шията. И също като Емили, Мая беше открила някой черни и тъжно изглеждащи неща в шкафа си.
Емили се усмихна тъжно. Семейство Джърмейн се бяха преместили в старата къща на Али. Когато работниците започнаха да разкопават наполовина довършеният белведер на
семейство Дилорентес, за да направят място за тенис кортът на Джърмейн те открили разлагащото се тяло на Али под бетона. От тогава репортери за новините, полицейски
коли и любопитни хора се тълпяха около къщата 24/7. Семейството на Мая беше приело за убежище страннопиемницата, докато всичко се успокои.
-Хей. - Емили се огледа. -Родителите ти брънч ли имат?
Мая разтърси кафяво-черните си къдрици.
-Те отидоха в Ланкастър. За да са близо до природата или нещо такова. Честно, аз мисля че са в шок, затова по-скромният живот ще им се отрази добре.
Емили се усмихна мислейки за родителите на Мая опитвайки се да се впишат при амишите в малко градче западно от Роузууд.
-Искаш ли да се качим в стаята ми?- Мая попита, повдигайки вежда.
Емили дръпна полата си -краката й и изглеждаха мускулести от плуването- и направи пауза. Ако семейството на Мая не беше тук, то тогава щяха да са сами. В стая. С легло.
Когато Емили се запозна с Мая беше психясала. Тя копнееше за приятелка, която за замени Али. Али и Мая си приличаха доста в някои неща - и двете бяха безстрашни и
забавни и изглежда бяха единствените две момичета в света, които разбираха истинската Емили. Имаше и още нещо, с което си приличат. Емили се чувстваше различно
сред тях.
-Хайде.
Мая се обърна да влезе вътре. Емили несигурна какво да прави я последва.
Тя вървеше след нея по скърцащите, извити стълби на странноприемницата до 1776-ма стая. Миришеше на мокра вълна. Имаше наклонени борови подове, огромно кралско
легло с голям юрган на него и озадачаващ уред в ъгъла.
-Родителите ми дадоха на мен и на брат ми отделни стаи.
Мая седна на леглото и то изкърца.
-Това е хубаво.- Емили отговори сядайки на края на разнебитен стол, който сигурно някога е бил на Джордж Вашингтон.
-Е, как си ти?
Мая се наведе към нея. -Господи, видях те на погрбението. Изглеждаше...съсипана.
Лешниковите очи на Емили се напълниха със сълзи. Тя беше съсипана за Али. Емили беше прекарала последните три и половина години надявайки се Али ще се появи някой ден
на терасата й по-здрава и сияеща от всякога. И когато започна да получава съобщенията от А тя беше сигурна, че Али се е върнала. Кой можеше да знае? Но сега Емили
знаеше със сигурност, че Али я нямаше. Завинаги. Отгоре на всичкото някой знаеше най-срамната й тайна - че тя беше влюбена в Али - и това че се чувстваше по същия
начин за Мая. И също така че някой може би знаеше истината за това какво бяха причинили на Джена.
Емили се почувства зле, отказвайки да каже на старите си приятелки си какво пишеше в съобщенията от А. Това просто беше...тя не можеше. Едно от от съобщенията беше
написано по старо плюбовно писмо, което беше дала на Али. Ироничното беше че можеше да каже на Мая какво пишеше в съобщенията, но я беше страх да й каже за А.
-Мисля, че все още съм доста разтърсена,- Най-накрая отговори, чувствайки как започва да я боли глава. "Но също така...съм изморена.
Мая събу ботушите си.
-Защо не си полегнеш? Няма да се почувстваш по-добре като седиш в този разнищен стол.
Емили обви ръцете си около тези на стола.
-Аз..,
Мая потупа леглото.
- Изглежда че имаш нужда от прегръдка.
Прегръдка звучеше добре. Емили побутна червеникаво русата коса от лицето си и седна на леглото до Мая. Телата им се разтопиха едно в друго. Емили усещаше ребрата на
Мая през платът на блузата й. Тя беше толкова дребничка, че Емили сигурно можеше да я вдигне и да я върти наоколо.
Те се дръпнаха една от друга, правейки пауза с лицата йм на няколко сантиметра едно от друго. Миглите на Мая бяха въглено черни и имаше малки златни петънца в ириса
си. Бавно, Мая повдигна брадичката на Емили. Първо тя я целуна нежно. После силно.
Емили почувства познатото свистене, когато ръката на Мая се докосна до края на полата и. Внезапно се озова под нея. Ръцете и бяха студени и неочаквани. Очите на Емили
се отвориха и тя се дръпна.
Набраните бели пердета в стаята на Мая бяха широко разтворени и Емили можеше да види Ескалейдът, Мерцедесите и Лексус Хибридът в паркинга. Сара Ислинг и Тайрин Ор, две
момичета от класа на Емили закрачиха бавна от изхода на ресторанта с родителите си. Емили се смути.
Мая се облегна назад. -Какво не е наред?
-Какво правиш?- Емили покри откопчаната си пола с ръка.
-Какво си мислиш, че правех?- Мая се ухили.
Емили хвърли поглед на прозореца отново. Сара и Тайрин ги нямаше.
Мая се разклати нагоре-надолу на скърцащия матрак.
-Знаеше ли че има благотворително парти тази събота наречено Фокси?
-Да.
Тялото на Емили пулсираше.
-Мисля, че трябва да отидем,- Мая продължи. -Звучи яко.
Емили се намръщи.
-Билетите са 250 долара. Трябва да имаш покана.
-Брат ми спечели билети. Достатъчни за двете ни.
Мая се приближи до Емили. -Ще ми бъдеш ли дама?
Емили се изтреля от леглото.
-Аз..,
Тя направи крачка назад, препъвайки се на хлъзгавият крив килим. Много хора от Роузууд Дей ходеха на Фокси. Всичките популярни
деца, всичките спортисти...всички. -Трябва да отида до тоалетната
Мая изглеждаше объркана.
-Ето там е.
Емили затвори изкривената врата на банята. Тя седна на тоалетната чиния и се загледа в снимката на стената на жена от амишите, носеща шапчица и рокля до коляното.
Може би беше знак. Емили винаги се оглеждаше за знаци, за да й помогнат да взима решения - в хороскопът и, в бисквитите с късметчета, в случайни неща като това.
Може би тази картина имаше за цел да каже "бъди като амишите". Не бяха ли те прилични цял живот? Не беше ли техният живот влудяващо обикновен? Не бяха ли те които
горят момичета на кладата, за това че харесват други момичета?
И тогава звънна телефонът й. Емили го извади от джоба си, чудейки се дали това не е майка й искайки да види къде е Емили. Госпожа Фийдс беше недоволна от фактът, че
те бяха станали приятелки - поради смущаващи, вероятно расистки причини. Представи си че майка й знаеше какво са намислили сега.
Нокиата на Емили започна да свети, ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Тя натисна ПРОЧЕТИ.
Ем! Все още се забавляваш със същите 'занимания' с най-добрите си приятели, виждам. Дори и повечето от нас напълно да са се променили, добре е да знаеш че ти си си същата! Ще разкажеш ли на всички за новата си любов? Или аз да го направя? -А
-Не.- Емили прошепна.
Изведнъж нещо исвистя зад нея. Тя подскочи удряйки бедрото си в мивката. Беше просто някой, който пуска водата в съседната стая. Тогава се чу шепнене и кикотене.
Звучеше сякаш идваше от каналът на мивката.
- Емили? -Извика Мая- Всичко наред ли е?
- Ъ.. да. -Емили измъмри.
Тя взираше отражението си в огледалото. Очите й бяха големи и празни и червеникаво русата й коса беше разрошена. Когато най-накрая се появи от банята лапмите в спалнята бяха загасени и сенките бяха някак измъчени.
-Псссст, - Мая я повика от леглото. Тя беше легнала прелъстително от своята страна на леглото.
Емили се огледа наоколо. Беше сигурна че Мая дори не е заключила вратата. Всички тези деца от Роузууд ядаха брънч долу...
- Не мога да го направя - Изтърси Емили.
- Какво? - Ослепителните бели зъби на Мая блеснаха в тъмнината.
- Ние сме приятелки - Емили се притисна в стената - Аз те харесвам.
- Аз също те харесвам - Мая изтича и хвана ръката й.
- Но това е всичко засега - Емили поясни - Приятели.
Усмивката на Мая изчезна в тъмнината.
- Съжалявам.
Емили се пъхна в обувките си бързо, слагайки дясната си на левия крак.
- Това не значи, че трябва да си тръгваш - Каза Мая тихо.
Емили я погледна докато тръгваше към дръжката на вратата. Очите й почти бяха свикнали с тъмнината и можеше да види че Мая изглеждаше разочарована и объркана и.... и...красива.
- Трябва да тръгвам - Емили промърмори - Закъснявам.
- Закъсняваш за какво?
Емили не отговори. Тя се обърна към вратата. Точно както предполагаше, Мая не си беше направила труда да заключи.
Докато Ария Монтгомъри се шмугваше в голямата авангардна къща на семейството си, тя чу родителите си да говорят тихо в кухнята.
- Но не разбирам- майка й Ела - родителите и харесваха когато Ария ги наричаше по имена - говореше - Каза ми че ще можеш да дойдеш на вечерята за артисти миналата седмица. Важно е. Мисля че Джейсън ще купи някои от картините, които направих в Рейкявик.
- Просто вече имам работа, която трябва да свърша - баща й Байрън отговори - трябва да поставя оценки на проектите йм.
Ела въздъхна.
- Как така те са имат домашни, ти си им преподавал само два дена с тях?
- Дадох им работа за вкъщи преди семестъра да е започнал. - Байрън звучеше нервен. - Ще ти се реванширам, обещавам. Какво ще кажеш за "Събота вечер при Ото"?
На Ария и се преобърна корема във фоайето. Семейството й тъкмо се беше върнало от Рейкявик, Исландия, където баща й беше отпуск от преподаването в Холис, арт колежът на Роузууд. Беше перфектния отдих за всички от тях - Ариа имаше нужда да избяга след като Али изчезна, брат й Майк имаше нужда от култура и дисциплина, а Ела и Байрън, които изглежда бяха спряли да си говорят с дни сякаш отново се бяха влюбили. Но сега те се бяха прибрали и сякаш всичките нефункциониращи дни се бяха върнали.
Ариа мина през кухнята. Баща й си беше тръгнал, майка й седеше изолирана с ръце около главата си. Когато видя Ариа тя се разведри.
- Как си тиквичке? - майка й попита внимателно, държейки мемориалната картичка на Али от литургията.
- Добре съм - промърмори Ариа.
- Искаш ли да поговорим?
Ария разтърси главата си.
- По-късно може би.
Тя се измъкна в хола, чувствайки се леко нервна и разсеяна, имайки напредвид че беше изпила 6 кенчета Редбул. И не беше само от погребението на Али.
Миналата седмица А се беше подиграла с най-голямата тайна на Ариа: в седми клас Ариа завари баща си да се целува една своя студентка на име Мередит. Байрън беше помолил Ариа да не казва на майка си и Ариа не й каза, въпреки че Ариа винаги се чувстваше виновна за това. Когато А заплаши да каже на Ела цялата грозна истина Ария предположи че А е Алисън. Али беше с нея, когато Ариа видя Байрън и Мередит заедно и не беше казала на никой друг за това.
Сега Ариа си мислеше, че А е невъзможно да е Алисън, но заплахите на А да съсипе семейството й си оставаха. Тя знаеше, че трябва да каже на майка си преди А да го е
направила, но не можеше да се накара да го направи.
Ария тръгна към задната веранда, увивайки пръсти около черната си коса. Малка бяла светкавица примигна пред погледа й. Беше брат й Майк, тичайки в двора със стикът си за лакрос.
- Хей! - извика тя и й хрумна една идея.
Когато Майк не отговори тя пристъпи към моравата и препречи пътя му.
- Отивам в града. Искаш ли да дойдеш?
Майк направи физиономия.
- Центърът е пълен с мръсни хипита. Освен това се упражнявам.
Ариа извъртя очи. Майк беше толкова обсебен да влезе в университетския отбор по лакрос на Роузууд Дей, че дори не се беше сетил да смени сивият си костюм от погребението преди да започне с тренировките. Той беше толкова луд по плейстейшън, спестяваше пари за зелен Джип Чероки, който смяташе да си купи след като навърши 16.
За жалост нямаше съмнение, че бяха от един и същи ген - и двамата бяха високи, с черно-сини коси и запомнящи се ъгловидни лица.
- Ами отивам да се "бомбардирам" - каза му тя - Сигурен ли си че не искаш да дойдеш?
Майк присви синьо-сивите си очи към нея, обработвайки информацията.
- Не ме водиш тайно на четене на поезия, нали?
Тя разтърси главата си.
- Ще отидем в най-пропадналия колежански бар, който можем да намерим.
Майк остави стикът си на земята.
- Хайде да вървим- каза той.
Майк се попадна на нещо като кабина.
-Това място е супер яко.
Те бяха в Пивоварна Виктори - наистина най-пропадналия бар, който могат да намерят. Беше ограден от пиърсинг салон и магазин Хипи Джипси. Имаше засъхнало повърнато на тротоара и полусляп тристакилограмов самохвалко им махаше погълнат от списанието си.
Вътре барът беше тъмен и мърляв с мръсна маса за пинг понг в края. Това място приличаше доста на Снукърс, Холис и други кирливи студенстски барове, но Ариа си беше обещала повече да не стъпи в Снукърс. Тя се беше запознала със секси момче на име Езра в Снукърс преди две седмици, но той се оказа повече от момче, по скоро нейн учител по английски. А изпрати дразнещи съобщения на Ариа за Езра и когато по случайност Езра видя какво А беше написал/а, той си помисли че Ариа разказва на цялото
училище за тях. Така приключи училищният романс за Ариа.
Сервитьорка с огромни гърди и плитки се приближи към тях и погледна Майк подозрително.
- Имаш ли 21 години?
О, да - сгъвайки ръцете си на масата - Всъщност съм на 25.
- Две кани Амстел. - прекъсна го Ариа, ритайки го под масата.
И - Майк добави. Искам шот Джагер.
Момичето изглеждаше още недоверчива, до дойде с каните и шота. Майк надигна шота и направи смръщена момичешка физиономия. Той тръшна чашата от шота на дървената маса
и погледна Ариа.
- Мисля, че разбрах защо напоследък си станала толкова луда.
Майк беше забелязал миналата седмица, че Ариа бе станала по-откачена от по принцип и се беше зарекъл да разбере защо.
- Умирам да разбера. - каза Ариа сухо.
Майк събра пръстите си във вид на кула, професорски навик, който баща им често правеше.
- Мисля, че тайно танцуваш в Турбуленс.
Ария се засмя толкова насилствено, че бира потече от ноздрите й. Турбуленс беше стриптийз клуб.
- Група момчета казаха че са видяли момиче, което е отивало там и изглеждала точно като теб. - каза Майк - Няма нужда да го пазиш в тайна от мен. Аз ще си трая.
Ариа дискретно намести плетеният си сутиен. Тя беше направила един за нея, за Али и за останалите й приятелки в шести клас и си беше сложила нейния за мемориала на Али. За съжаление в шести клас размерите на Ариа бяха с една чашка по-малки от сега и я сърбеше страшно много от плетеният сутиен.
- Искаш да кажеш че не си мислиш че се държа странно защото: а) върнахме се в Роузууд а аз мразя това място, и б) моята стара най-добра приятелка е мъртва?
Майк сви рамене.
- Мислех че не я харесваш чак толкова много.
Ариа се извъртя настрани. Имаше моменти, когато наистина не харесваше Али, това си беше вярно. Особено, когато Али не я вземаше на сериозно или когато разпитваше болезнено Ариа за подробности около Байрън и Мередит.
- Това не е вярно - излъга.
Майк си сипа още бира в чашата.
- Не е ли объркано че тя беше заровена и зарязана в земята? И че бетон беше изсипан върху нея?
Ариа потръпна и затвори очи. Брат и имаше нулева тактичност.
- Е, мислиш ли, че някой я е убил? - Майк попита.
Ариа се сви. Беше въпрос, който я прследваше - въпрос, който никой друг не задаваше. На мемориала на Али никой не излезе и не каза, че Али е била убита, само че е намерена. Но какво друго можеше да бъде освен убийство? За един момент Али беше с тях за преспиване, следващия вече я нямаше. Три години по-късно тялото й се появи в дупка в задния й двор. Ариа се чудеше дали А и убиецът на Али имаха нещо общо помежду си и дали имаше общо и с Нещото с Джена. Когато инцидента с Джена се случи на Ариа й се стори че видя още някой в къщата на Тоби заедно с Али. По-късно същата нощ Ариа се стресна през нощта от същото видение и и реши, че трябва да попита Али за това. Тя откри Али и Спенсър шепнейки зад затворената врата на тоалетната, но когато Ариа попита дали може да влезе Али й каза да ляга да спи. На сутринта Тоби си беше признал.
- Бас ловя, че убиеца е някой за когото няма никой да се сети. - каза Майк и очите му се ококориха.- Като например Госпожа Крейкрофт?!
Госпожа Крейкрофт беше тяхната възрастна съседна от дясно. Веднъж беше спестила в няколко буркана монети на стойност 5, 000 долара и се беше опитала да ги уедри в близкия магазин. Местната медия направина новина за нея.
- Определено разкри мистерията. - Ариа каза безизразно.
- Е някой като нея. - Майк затропа с неравните си пръсти по масата - Сега като знам какво се случва с теб, мога да се съсредоточа върху Али Д.
- Давай.
Ако полицаите не бяха такива специалисти и не бяха отрили тялото на Али в двора й, Майк със сигурност щеше да се пробва и той.
- Мисля си че, трябва да поиграем малко бира-понг. - каза Майк и преди Ариа да отговори той вече беше събрал няколко пинг-понг топчета и празна чаша. - Това е любимата игра на Ноел Кан.
Ариа се подсмихна. Ноел Кан беше едно от най-богатите деца в училище и типичното Роузууд момче, заради което и бе идол на Майк. Иронията от всички иронии беше че той явно имаше нещо към Ариа, която тя се адски много се опитваше да потисне.
- Пожелай ми късмет. - каза Майк държейки пинг-понг топчето готов. Той пропусна чашата, пращайки топчето да се търкаля по масата и накрая на земята.
- Надигаййй - Ариа изпя и брат й обви чашата с ръце, надигайки я с цялата течност право към гърлото си.
Майк се опита отново да вкара топчето в чашата на Ариа, но пропусна отново.
- Не струваш! - Дразнеше го Ариа, която започваше да се чувства леко замаяна.
- Като че ли си по-добра! - извика Майк.
- Искаш ли да се обзаложим?
Майк изсумтя.
- Ако не успееш трябва да ме вкараш в Турбуленс. Мен и Ноел. Но не докато работиш. - Добави сприхаво.
- Ако успея ще ми бъдеш роб за цяла седмица. Това значи и в училище също.
- Сделка! - каза Майк - Няма да успееш, за това все едно.
Тя премести чашата от страната на Майк и се прицели. Топката се наклони на една от многото длъбнатини на масата и чисто се приземи в чашата без дори да се удря встрани.
- ХА! - Извика Ариа - Губиш!
Майк изглеждаше изумен.
-Това беше просто късмет.
- Все тая! - изкикоти се Ариа радостно - Чудя сее... дали да те накарам да пълзиш след мен в училище? Или да носиш фалдърът на мама? - тя се засмя.
Фалдърът на Ела беше традизионна заострена исландска шапка която караше носещия я да изглежда като побъркан елф.
- Майната ти!
Майк сграбчи топчето от чашата си. То се изплъзна от пръстите му и отскочи нанякъде.
- Аз ще го взема. - предложи Ариа.
Тя се изправи, чувствайки се доволно замаяна. Топчето се беше търколило чак до бара, а Ариа се наклони до пода за да вземе. Една двойка мина набързо покрай нея, втурвайки се в отдалечените скрити столове в края на бара. Ариа забеляза, че момичето имаше тъмна коса и розова пажина татуирана на китката си.
Тази татуировка й беше много позната. Много позната. И когато прошепна нещо на мъжът с когото беше, той започна да кашля силно. Ариа се изправи.
Това беше баща й. И Меридит.
Ариа притича към Майк.
- Трябва да тръгваме.
Майк извъртя очите си.
- Но току-що си поръчах още един шот Джагер.
- Жалко. - Ариа сграбчи якето си. - Тръгваме. Сега.
Тя хвърли 40 долара на масата и дръпна Майк докато стоеше. Той леко се поклащаше, но тя успя да го избута към вратата.
За съжаление Байрън избра моментът да пусне своя отличителен смях, който според Ариа звучеше като умиращ кит. Майк замръзна, познавайки смеха. Лицето на баща йм беше обърнато настрани и докосваше ръката на Мередит на масата.
Ариа погледна Майк, забелязвайки че е чул баща си. Той намръщи челото си.
- Чакай. - каза той поглеждайки объркано към Ариа.
Тя се помъчи да не изглежда притеснена, но вместо това усети как ъгълчетата на устата й се спускаха надолу. Тя усети че прави същата физиономия, която Ела правеше, когато се опитваше да защити Ариа или Майк от неща, които могат да ги наранят.
Майк сви погледа си към Ариа, после се обърна и погледна баща си и Мередит. Той отвори устата си за да каже нещо, после я затвори правейки крачка към тях. Ариа се протегна за да го спре - тя не искаше това да се случва точно сега. Не искаше това да се случва никога. Майк се осъзна, обърна се и се изтреля от Виктори, блъскайки се в сервитьорката по пътя.
Ариа бутна вратата след него. Тя присви очи от яркото следобедно слънце на паркинга, оглеждайки се за Майк. Но брат й го нямаше.
Спенсър се събуди в банята на втория етаж без никаква идея как е попаднала там. Часовникът на радиото прикрепен към душа показваше 6:45 PM и през прозореца вечерното слънце се засенчваше от дълги сенки, които се спускаха по дворът йм. Беше Понеделник, денят след погребението на Али. Сигурно беше заспала...и сигурно е ходила на сън. Преди тя била хроничен сумнамбул - станало толкова лошо, че в седми клас трябвало да прекара една нощ в клиниката на университета за Сънно Оценяване в Пенсилвания, със закачени към мозъкът й електроди. Докторите казали че е просто стрес.
Тя се изправи и плисна студена вода на лицето си, гледайки се в огледалото: дълга руса коса, изимрудени зелени очи, заострена брадичка. Кожата й беше безупречна а зъбите ослепяващо бели. Беше абсурдно че не изглеждаше толкова разбита, колкото се чувстваше.
Тя превъртя изводите отново в главата си: А знаеше за Тоби и Нещото С Джена. Тоби се беше върнал. Следователно Тоби трябваше да е А. И той беше казал на Спенсър да си държи устата затворена. Беше същото мъчение отново както в шести клас.
Тя отиде в стаята си и допря чело до прозореца. От ляво стоеше семейната вятърна мелница - отдавна спряла да работи, но родителите й обожаваха провинциалния и автентичен изглед който придаваше на собствеността йм. От дясно лентата на която пишеше "НЕ ПРЕМИНАВАЙ" все още стоеше около моравата на Дилорентес. Олтарът на Али,
който беше отрупан с цветя, снимки, свещи и други дрънкулки в памет на Али вече беше станал толкова голям че заемаше целия край на улицата.
От другата страна на улицата - къщата на семейство Кавана. Две коли в гаража, баскетболно игрище в двора, малкото червено знаме на пощенската кутия. Отвън всичко изглеждаше толкова нормално. Но вътре...
Спенсър затвори очите си, спомняйки си за месец Май в седми клас, една година след Нещото С Джена. Тя се беше качила на влакът от Филаделфия за да се срещне с Али за пазаруване в центърът. Тя беше толкова заета да пише съобщение на Али на чисто новия си телефон, че мина няколко спирки преди да забележи човекът, който седеше от другата страна на пътеката. Беше Тоби. Втренчен.
Ръцете и бяха започнали да треперят. Тоби беше за година в интернат и тя не го беше виждала от месеци. Ккато обикновенно косата му стоеше пред очите и носеше огромни
слушалки, но нещо друго в него този ден изглеждаше по силно. Страшно.
Всичките виновни, неспокойни чувства за Нещото С Джена, които Спенсър се опитваше да зарови тогава изплуваха отново. "Ще те пипна". Тя не искаше да е в същия влак, в който беше и той. Тя провлачи единият си крак към пътеката, после и другата, но кондукторът рязко препречи пътят й. "Към Тринайста Улица на Маркет Ийст ли отивате?"
Спенсър се сви. "Да" Тя прошепна. Когато кондукторът си тръгна Спенсър погледна набързо към Тоби. На лицето му рязко се появи голяма, зловеща усмивка. Секунда по-късно той пак стана сериозен. Но очите му казваха: Ти Само Чакай. Спенсър се осъзна и се премести в друг вагон. Али я чакаше на перона на Тринайста Улица и когато погледнаха и двете към влака, Тоби гледаше право към тях.
- Виждам, че някой е излязъл от малкото си затворче. - каза Али, подсмихвайки се.
- Да - Спенсър се опита да се засмее - И все още е загубеняк с главно "З".
Но няколко седмици след това Али изчезна. И не вече не беше толкова смешно.
Тънко писукане, идващо от компютърът в стаята стресна Спенсър и тя подскочи. Беше алармата на имейлът й. Тя се плъзна към компютърът нервно и натисна новият имейл.
Здравей, любима.Не сме си говорили от два дни и ми липсваш до полуда. - Рен
Спенсър въздъхна, нервно чувство пърхаше в нея. В момента очите й бяха спряли на Рен. Сестра й го беше довела на семейна вечеря да се запознае с родителите йм - нещо се случи с нея тогава. Сякаш... й беше направил магия, момента в който седна в Мошулу, отпи глъдка червено вино и погледите йм се срещнаха. Беше британец - екзотичен, духовит и умен, и харесваше същите инди ленти, които Спенсър харесваше. Той въобще не беше за превзетата й перфектна сестра Мелиса. Но беше точно за Спенсър. Тя го знаеше...и явно той също.
Преди Мелиса да ги хване да се натискат в петък вечер те преживяха 20 незабравими минути страст. Но защото Мелиса се оплака, и защото родителите йм винаги заемаха страната на Мелиса, те забраниха на Спенсър да се вижда с Рен повече. На нея също и липсваше до полуда, но какво можеше да направи?
Чувствайки се уморена и несигурна, тя слезе по стълбите и мина през дългата тясна галерия от картини на Томас Коул, наследство на майка й от дядо й. Пристъпи към обширната кухня. Родителите й я бяха възстановили и изглеждаше точно като през 1800г. - като изключим новите плотове и уреди. Семейството й се беше събрало около
кухненската маса.
Спенсър се поколеба. Тя не си беше говорила с тях отпреди погребението на Али - тя беше карала сама до там и не ги беше видяла след това.
Всъщност не беше говорила с тях откакто я порицаха за Рен преди два дни и сега те я отбягваха отново, когато започнаха вечеря без нея. И имаха компания. Иън Томас, старото гадже на Мелиса и първият бивш на Мелиса, когото Спенсър беше целунала, седеше на мястото, на което щеше да седи Спенсър.
- Оу -каза тихо тя.
Иън беше единственият, който я гледаше.
- Хей, Спенс! Как си? - попита той, като че ли ядеше в кухнята на Хейстингс всеки ден.
Беше достатъчно трудно за Спенсър, че Иън ръководеше отборът й по хокей в Роузууд, но това беше странно.
- Аз съм ...добре. - каза Спенсър, гледайки объркана към семейството й, но никой не гледаше към нея.
Спенсър си избута стол до ъгъла на масата и започна да си слага пилешко с лимонена трева в чинията.
- Е...Иън. Вечеряш с нас?
Г-жа Хейстингс я погледна остро. Спенсър млъкна, обземайки я горещо неприятно чувство.
- Срещнахме се на ъм мемориала. - обясни Иън.
Звук от сирена го прекъсна и той изпусна вилицата си. Сирената вероятно идваше от къщата на Дилорентес. Полицейски коли стояха там нон-стоп.
- Доста откачено нали? - каза Иън, вкарвайки пръсти в къдравата си руса коса. - Не знаех че толкова много полицейски коли ще са там.
Мелиса го погледна.
- Няма ли непрекъснато полицейски коли и в опасната Калифорния?
Мелиса и Иън се бяха разделили, защото Иън се премести в другата част на страната за да учи в колеж Беркли.
- Мне. - каза Иън.
Преди да продължи да говори, Мелиса типично в нейн стил, беше сменила темата: тя се обърна към Г-жа Хейстингс.
- Е мамо, цветята в службата са същия цвят, в който искам да боядисам холът си.
Мелиса се пресегна да вземе списанието "Марта Стюарт Хол" и го отвори на пазарната страница. Тя непрекъснато говореше за домашни обновявания, преобзавеждаше къщата, която родителите й купиха защото влезе бизнес училището Ю Пенс Уартън. Те никога не биха направили такова нещо за Спенсър.
Г-жа Хейстингс се наведе да го види.
- Приказно.
- Много е хубаво - Иън се съгласи.
Невярващ смях излезе от устата на Спенсър. Мемориалната служба на Алисън беше днес а единственото за което говореха беше цветове за стени.
Мелиса се обърна към Спенсър.
- Какво беше това?
- Ами...имам напредвид че...- заекна Спенсър. Мелиса изглеждаше обидена, като че ли Спенсър беше казала нещо доста грубо. Тя нервно завъртя вилицата си. - Нищо, забрави.
Отново настана тишина. Дори Иън стана предпазлив. Баща й отпи шумно глъдка вино.
- Вероника, видя ли Лиз там?
- Да, поговорих си с нея за малко. - каза майката на Спенсър. - Мисля че изглеждаше фантастично... като се има предвид.
Като казаха Лиз, Спенсър предположи, че става съпрос за Елизабет Дилорентес, по-младата леля на Али, която живееше наблизо.
- Сигурно й е ужасно - изтърси Мелиса - Не мога да си представя.
Иън добави едно съпричастно "ммм". Спенсър почувства как долната й устна потрепна "Ами аз?" искаше и се да извика. "Не помните ли? Аз бях най-добрата приятелка на Али!"
С всяка изминала минута на тишина Спенсър се чувстваше все по-нежелана. Тя почака някой да я попита как е, да й предложи приятелска помощ, или поне да каже "Наздраве" когато кихна. Но те все още я наказваха, задето целуна Рен. Дори и днес да беше...днес.
Буца се образува в гърлото й. Тя беше свикнала да бъде фаворитка на всички: на учителите, на треньорите по хокей, на редакторите на годишника, дори фризьорът й казваше че му е любимата клиентка, защото боята й пасваше перфектно. Тя имаше тонове училищни награди и 370 приятели в MySpace, а да не говорим колко ленти имаше. И дори и да не беше любимката на родителите си - беше невъзможно да засенчи Мелиса - тя не можеше да понесе те да я мразят. особено сега, когато всичко в животът й беше толкова нестабилно.
Когато Иън стана и се извини за да се обади по телефона, Спенсър пое дълбоко дъх.
- Мелиса? - изписука тя.
Мелиса вдигна погледът си след което отново започна да побутва храната в чинията си. Спенсър прочисти гърлото си.
- Ще говориш ли с мен, моля те?
Мелиса почти не помръдна.
- Имам напред напредвид...не мога...да понеса да ме мразиш. Ти беше напълно права. За...сещаш се.
Ръцете й трепереха толкова силно, че тя ги стискаше между краката си. Извинението я направи нервна. Мелиса сгъна списанията.
- Съжалявам. Мисля, че това е напълно изключено. - тя се изправи и занесе чинията си до мивката.
- Но...- Спенсър беше в шок, тя погледна към родителите си - Наистина съжалявам, много!
Усети как сълзи напират в очите й. Лицето на баща й показа съвсем невидима симпатия, но бързо се обърна на другата страна. Майка й избута остатъците от пилешкото в кошчето. После се обърна.
- Ходи да оправиш леглото си Спенсър. - каза майката на Спенсър и занесе неизядената храна към огромният хладилник.
- Но...
-Спенсър! - Господин Хейстингс използва неговия "престани да говориш" тон.
Спенсър млъкна. Иън дотича от другата стая с голяма идиотска усмивка на лицето си. Усети напрежението и усмивката му угасна.
- Хайде. - Мелиса хвана ръката му - Да излезем навън за десерт!
- Разбира се - Иън сложи ръката си на рамото на Спенсър - Спенсър? Искаш ли да доидеш с нас?
На Спенсър не й се ходеше много-много - а и Мелиса го побутна, което значи че и тя не я искаше. Но тя нямаше време да отговори. Госпожа Хейстингс каза набързо:
- Не Иън, Спенсър няма да дойде за десерт.
Тонът на гласът й беше същият като този с който порицаваше кучетата.
- Благодаря, иначе. - каза Спенс, спирайки сълзите в очите си.
За да се разсее тя отхапа огромно парче манго с къри. Но преди да преглътне то вече се беше плъзнало в гърлото й. Най-накрая след няколко серии на ужасни звуци Спенсър го изплю на салфетката. Когато очите й се разясниха от сълзите тя видя че родителите й не бяха дошли да видят дали не се е задавила. Те просто си бяха тръгнали.
Спенсър избърса очите си и се загледа в сдъвканото и изплюто парче манго. Тя се чувстваше точно така отвътре.
ГЛАВА ШЕСТА: БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТТА НЕ Е ТОЛКОВА СЛАДКА
Вторник следобях Хана оправяше кремавата си долна риза с тромава кашмирена жилетка отгоре. Беше се преоблякла след училище. Тя закрачи целенасочено по стълбите на
Рехабилитазионната клиника за изгаряния и пластична хирургия Уилям Атлантик. Ако отиваш там за лекуване на изгаряния го наричаш просто Уилям Атлантик. Ако ще си правиш липосукция го наричаш Бил Бийч.
Сградата беше построена сред гората и съвсем малка част от синьото небе се виждаше от величествените, внушителни дървета. Наоколо ухаеше на диви цветя. Беше перфектният следобед на ранната есен за басейн край момчетата, които играеха тенис. Беше перфектният следобед да повърви 6 мили до работа, тръгвайки си от хижата Чийз Итс в която се беше забавлявала снощи след изненадващата визита на баща й. Може би дори беше перфектният следобед да погледа някой мравуняк или да стане детегледачка на шестгодишните пикльовци, близнаци до тяхната къща. Всичко беше за предпочитане пред това, което и предстоеше днес: доброволство в клиниката за изгаряния.
Благотворителността не значеше нищо за Хана. Последният й допир до доброволство беше в Модното Шоу за благотворителност на Роузууд Дей в седми клас. Момичетата от Роузууд Дей се бяха облякли в дизайнерски дрехи и се разхождаха по сцената. Хората залагаха за тоалетите йм и събраните пари отиваха за благотворителност. Али носеше зашеметяваща тясна рокля без колан на Калвин Клейн и някаква важна дама, която беше нулев размер, наддаде за нея 1000 долара. Хана, от друга страна, се натъпка в накъдрена, неонова ужасна рокля на Бентси Джонсън, която я накара да изглежда още по-дебела, отколкото беше. Единственият, който наддаде за нейната рокля беше баща й.
Седмица по-късно, родителите й обявиха че се развеждат.
И сега баща й се беше върнал. Или нещо такова.
Когато Хана се сети за посещението на баща си вчера се почувства зашеметена, неспокойна и ядосана едновременно. След трансформацията, тя си мечтаеше да я види отново.
Тя беше станала слаба, популярна и сигурна в себе си. В нейните мечти,той се връщаше заедно с Кейт, която изведнъж станала дебела и пъпчасала а Хана изглеждаше като богиня в сравнение с нея.
- Офф - изтърси тя. Някакъв човек излезе от вратата, тъкмо когато тя тръгна да влиза.
- Малко по-внимателно - измрънка човекът. Тогава Ханна вдигна погледът си. Тя стоеше до стъклената врата и една огромна жълта иглика. Човекът, който излезе беше...Мона.
Ченето на Хана без малко да падне. Същата изненада се изписа и на лицето на Мона. Те се огледаха изненадано.
- Какво правиш тук? - попита Хана.
- Посещавам един приятел на мама. Става въпрос за гърди. - Мона бутна бледо русата коса от рамото си на лунички. - Ти?
- Ъм..и при мен е така.
Хана огледа Мона внимателно. Радарът за глупости на Хана й подсказваше че Мона лъже. Но пък Мона вероятно можеше да усети същото за Хана.
- Е аз тръгвам. - Мона намести пазарската си чанта. - Ще ти звънна по-късно.
- Добре. - каза Хана.
Те тръгнаха в различни посоки. Хана се обърна и погледна Мона само за да види, че Мона я гледаше през рамо.
- Сега, внимавай. - каза Ингрид, внушителната, стоическа глевна сестра, която беше германка. Беше в стаята за контролен преглед и Ингрид обучаваше Хана как да сменя кошчето за отпадъци. Все едно беше трудно.
Всяка стая беше боядисана в зелено гуакамоле и единствените постери на стените бяха на кожни заболявания. Ингрид възложи на Хана да чисти извънболничните стаи, а когато Хана си вършеше добре работата щяха да и дадат да чисти болничните стаи, където бяха хората със сериозни изгаряния. Късметлийка.
Ингрид взе торбичката с боклук.
- Това го хвърляш в синята кофа отвън. Също така и инфекциозните отпадъци от кошчето. - тя посочи кошчето. - Те трябва да се отделят от останалите отпадъци. И трябва
да носиш тези.
Тя й подаде чифт латексови ръкавици. Хана ги погледна така сякаш бяха инфектирани.
След това Ингрид посочи коридора.
- Има 10 стаи - тя обясни - почисти ги и изхвърли боклука. После ела при мен.
Опитвайки се да не диша - тя се отвращаваше от миризмата на болни хора в клиниките - Хана влезе с мъка в малката стаичка с пособия за нея, за да вземе пликчета за боклук. Тя погледна към коридора, чудейки се къде са болничните стаи за пациенти с изгаряния. Джена била пациентка тук. Много неща я караха да се сеща за Нещото с Джена, колкото и да се опитваше да си я избие от главата. Все още не можеше да схване идеята, че някой знаеше и можеше да каже.
Въпреки че Нещото с Джена беше инцидент, понякога на Хана й се струваше, че не е точно така. Али беше измислила прякор на Джена - Снежанка, свързвайки я със Снежанката от Дисни, заради удивителната дразнеща прилика. Хана също мислеше, че Джена прилича на Снежанка, но в добрия смисъл. Джена не беше толкова изискана като Али, но имаше нещо странно красиво в нея. Хана си мислеше, че самата тя приличаше джуджето Дупи от Снежанка.
И все пак Джена беше любимата мишена на Али, затова в шести клас Хана пусна слух за гърдите на Джена в женската тоалетна. Тя също така беше разляла вода на столът на Джена в час по алгебра, за да изглежда все едно се е напишкала. Смееше се когато Джена се опитваше да говори на френски в час по френски...И когато парамедиците изнесоха Джена от къщата на дървото на Хана й призля. Тя беше първата, която се съгласи да направят номер на Тоби. Тогава тя си беше помислила " може би ако направим номер на Тоби, може и на Джена да направим ". Беше все едно е предизвикала съдбата. Автоматичните врати, които бяха отворени в края на коридора, изшумоляха и прекъснаха мислите на Хана. Тя замръзна, сърцето й започна да бие, надяваше се човека, който влизаше да бъде Шон, но не беше. Разочарована тя извади Блекберито си от джоба на жилетката й и набра номера му. Включи се гласовата поща и Хана затвори. Тя набра отново, мислейки си, че просто не е могъл да дигне на време, но гласовата поща се включи пак. "Хей Шон!" каза Хана след сигнала, опитвайки се да звучи безгрижно "Хана отново. Наистина бих искала да говорим и.. ъм, знаеш къде да ме намериш! "
Тя му бе оставила 3 съобщения днес, казвайки му, че ще бъде тук този следобед, но не получи никакъв отговор. Чудеше се дали не е на сбирка на V клуба - наскоро той даде обещание да не прави секс.. някога. Може би щеше да й се обади като свърши... Или може би не. Хана преглътна, опитвайки се да си избие тази възможност от главата. Хана стана и се запъти към гардеробната на служителите. Ингрид бе закачила чантата Ферагамо на Хана кукичката до раираното винилово нещо от Гап и тя едва подтисна желанието си потръпне. Тя пусна телефона си в чантата, грабна руло тоалетна хартия и бутилка спрей и намери празна стая. Може би вършейки работата си наистина щеше да държи мислите й далеч от Шон и А. След като изми мивката тя случайно блъсна метална кутия точно до мивката. Вътре в нея имаше картонени рафтове целите изписани с познати имена. Тейлън 3. Викодин. Порсат. Хана бръкна вътре. Имаше хиляда видове дрога. Просто.. седейки си там без ключалка. Джакпот. Хана бързо бутна няколко шепи Порсат в изненадващо дълбокия джоб на жилетката й. Поне щеше да си изкара забавно този уикенд с Мона. Тогава някой сложи ръката си на рамото на Хана. Тя подскочи и се заовърта настрани, изпускайки подгизналата тоалетна хартия и буркана с превръзки на пода.
- Само си сама в стая 2 ?
Хана бързо пъхна тоалетната хартия в кошчето, надявайки се дрогата да си остане в джоба й. Мястото на врата й, където я бе докосната Игрид, пламтеше.
- Тогава ела с мен. Има нещо в чантата ти, което притеснява пациентите.
- Сигурна ли си, че е от чантата ми ? Току-що бях при нея и..
Ингрид заведе Хана обратно в съблекалнята. Наистина имаше едно звънене, което идваше от джоба на чантата на Хана.
- Това е мобилният ми ! - духа на Хана подскочи. Може би Шон се бе обадил!
- Е, изключи ми звука. - каза Ингрид - И се връщай на работа.
Хана извади Блекберито си да види кой звънеше. Имаше ново съобщение.
Ханакис: Миенето на подове в Бил Бийч няма да ти помогне да си върнеш живота. Дори не можеш да изчистиш тази бъркотия. И между другото имам нещо за теб, което ще ти гарантира, че повече никога няма да си момичето на Роузууд Дей. -А
Хана се огледа объркана. Тя прочете бележката отново, а гърлото й пресъхна. Какво можеше да знае А, което гарантираше такова нещо ? Джена. Ако А знаеше.. Хана бързо написа не знаеш нищо и натисна ИЗПРАТИ. След секунда А отговори Знам всичко. МОГА ДА ТЕ СЪСИПЯ.
Онази свежа, пролетна вечер през Април в вести клас, когато Али хвърли фоеверките през прозореца на дървената къщичка на Тоби, Спенсър бе избягала отвън. Миришеше на изгорена коса, а тя видя парамедиците да изнасят Джена от къщичката.
Али беше до нея.
- Това ли целя ? - промълви Спенсър уплашено.
- Не .. - Али побутна рамото на Спенсър. - Беше просто ..
През годините Спенсър се опитваше да блокира, това което се случи после.
Тоби идваше право към тях. Косата му бе сплъстена към косата, а лицето му бледо. Той идваше право към Али.
- Видях те. - той посочи към полицейската кола, която бе спряла на алеята им. - Ще им кажа.
Спенсър ахна. Вратите на линейката се затвориха и тя тръгна със силно свирещи сирени. Но Али бе спокойна.
- Да, но и аз те видях също. Ако ти кажеш, ще кажа и аз - на родителите ти.
Тоби отстъпи назад.
- Не.
- Да ! - въпреки, че бе само 160см. изглеждаше много по-висока. - Ти запали фоеверките. Ти нарани сестра ти.
Спенсър хвана ръката й. Какво правеше тя ? Но Али я отблъсна.
- Доведена сестра. - промълви Тоби, почти неусетно. Той посочи към къщичката на дървото и после към улицата. Още една полицейска кола спираше пред къщата.
- Ще те пипна. Само почакай. - каза Тоби и изчезна.
Спенсър хвана ръката на Али.
- Какво ще правим ?
- Нищо - каза Али почти безгрижно - Ние сме добре.
- Алисън .. - Спенсър премигна не вярвайки. - Не го ли чу ? Каза, че те е видял. Отива да каже на полицията в момента.
- Не мисля така. - усмихна се Али. - Не и при положение с какво го държа.
Тогава тя се наведе и прошепна на Спенсър какво бе видяла Тоби да прави. Бе толкова отвращаващо, че Али бе забравила, че държи фоеверка в ръката си докато не избухна от ръката й право в къщичката.
Али накара Спенсър да обещае, че няма да казва на никой за това и й каза, че ако каже ще направи така, че вината за всичко да поеме тя, и само тя.
Изплашена Спенсър си държеше устата затворена. Притесняваше се да не би Джена да каже нещо - със сигурност помнеше, че Тоби не го бе направил.
Тогава, година след това, Али изчезна.
Полицията разпитваше всички, включително Спенсър. Искаха да знаят дали има някой, който иска да нарани Али. "Тоби" помисли си моментално Спенсър. Не можеше да забрави, когато той каза "Ще те пипна."
Само че да каже за Тоби, значеше че трябва да разкаже на полицията и за инцидента с Джена - за който тя отчасти беше отговорна. За това, че е знаела истината през
цялото това време и не е казала на никой. Това също така значеше да каже на приятелките си тайната, която пазеше повече от година. За това Спенсър не каза нищо.
Спенсър запали още една цигара и излезе от паркингът Роузууд. "Виждаш ли?" А няма как да знае всичко, както казваше в съобщението. Освен ако...А не беше Тоби
Кавана... Но в това нямаше смисъл. Съобщенията на А към Спенсър бяха за тайна, която само Али знаеше: тогава в седми клас Спенсър беше целунала Иън, гаджето
на сестра и Мелиса. Спенсър си беше признала какво е направила, но само пред Али и никой друг. А А също така знаеше за Рен, сега бившият на сестра и с
когото Спенсър беше правила повече от просто целувка миналата седмица.
Но семейство Кавана живееха на улицата на която и Спенсър. С бинокъл Тоби можеше да
види през прозореца и. И Тоби беше в Роузууд, въпреки че беше септември. Не трябваше ли да е в Пансион?
Спенсър спря в тухлената алея на училище Роузууд Дей. Приятелките и вече бяха там - скупчени до фитнесът на началното училище. Беше красив дървен замък,
изпълнен с кули, знамена и пързалка във формата на дракон. Паркингът беше безлюден, тухлените пътеки бяха празни и тренировъчните терени бяха пусти;
училището имаше почивен ден в памет на Али.
-Значи всички имаме съобщения от който и да е този А?- Хана попита, докато Спенсър идваше. Всички си бяха извадили телефоните и се взираха в съобщението "Аз
знам всичко".
-Аз имам и две други-Каза Емили колебливо. "Помислих си че са от Али"
- И аз така си помислих!- Ахна Хана удряйки си ръката в куполът за катерене.
Ария и Спенсър също кимнаха, те се взираха една в друга с широки изнервени погледи.
-Какво пишеше в втоето съобщение?- Спенсър погледна към Емили.
Емили премести кичур череникаво-руса коса от окото си.
-То е...лично.
Спенсър беше толкова изненадана че се изсмя със глас.
-Ти нямаш никакви тайни, Ем!- Емили беше най-чистото и най-сладкото момиче на тази планета.
Емили погледна обидено.
- Е да, ама имам.
Спенсър плъзна кракът си по земята. Очакваше да и замирише на растителност и дървени стърготини, но вместо това усети лек полъх на изгоряла коса - същият като
в ноща с инцидента с Джена.-
Ами ти, Хана?-Хана почеса малкият си нос. -Ако Емили не иска да говори за нейните тайни, то и аз не искам да говоря за моите. Беше нещо, което само Али знаеше.
-Същото е и с мен.- Бързо каза Ария и наведе погледът си надолу. -Съжалявам.
Спенсър усети как я присвива корема.
-Значи всички имаме тайни, които само Али е знаела?
Спенсър изсумтя неприятно.- Мислех че сме най-добри приятелки.
Ария се обърна към Спенсър и се намръщи.
-Тогава какво казва твоето съобщение?
Спенсър не мислеше че тайната й със Иън беше толкова пикантна, в сравнение с което знаеше за нещото с Джена. Но сега се почувста твърде горделива за да каже.
-Тайна е, която Али знаеше също като вашите.- Тя прибра тъмно русата си коса зад ушите. -Но А ми изпрати имейл за нещо, което се случва в момента, имам чувството
че някой ме следи.
Сините очи на Ариа се разшириха.-Същото е и с мен.
-Значи някой наблюдава всички ни,- каза Емили. Калинка кацна на рамото и и тя я отърси все едно беше нещо страховито.
Спенсър се изправи.
-Мислите ли че може да е...Тоби?
Всички погледнаха учудено.
-Защо?- Ария попита.
-Той е част от нещото с Джена- Каза Спенсър предпазливо. -Ами ако знае?
Ария посочи съобщението на Треото си (марка телефон).
-Мислиш, че това е за...нещото с Джена?
Спенсър облиза устните си и си помисли "кажи им".- Все още не знаем защо Тоби пое вината. Тя предположи за да види какво ще кажат останалите.
Хана се замисли за момент.
-Единственият начин Тоби да знае, какво сме направили е ако някоя от нас му е казала.- Тя погледна недоверчиво към останалите.
-Аз не съм му казала.
-Аз също.- Ария и Емили казаха в един глас.
-Ами ако Тоби е разбрал по някакъв друг начин?- Попита Спенсър.
-Искаш да кажеш, ако някой е видял Али тази нощ и му е казал?-Ария попита. -Или ако той е видял Али?
-Не...имам напредвид...не знам-Каза Спенсър. -Просто нахвърлям възможните причини.
"Кажи им" - Изплува отново в главата на Спенсър но тя не можеше да каже.
Всичките изглеждаха предпазливи една към друга, сякаш беше съвсем наскоро когато Али беше изчезнала и приятелството им се беше разпаднало.
Ако Спенсър тръгнеше да им казва за истината за Тоби те щяха да я намразят за това че не казала на полицията когато Али изчезна. Може би дори щяха да я обвинят
за смъртта на Али. А може би и трябваше да я обвинят. Ами ако Тоби наистина...го беше направил?
"Това беше просто предположение." Спенсър си мислеше. "Сигурно греша."
-Али не е казала на никой освен на нас.- Очите на Емили се насълзиха. -Тя ни се закле, не помните ли?
-Освен това,- Допълни Хана, -как Тоби ще знае толкова много за нас? Може би е някой от старите прятели на Али с които играеше хокей или брат и, или някой с когото
найстина е разговаряла. Но тя адски много мразеше Тоби. Както и ние.
Спенсър се сви. -Сигурно си права.- Веднага щом го каза и олекна. Беше се обсебила за нищо.
Всичко беше толкова тихо. Може би прекалено тихо. Клон от дърво се пречупи близо до тях и Спенсър се завъртя рязко. Клоните се люлееха напред и назад, сякаш някой
току що беше скочил от тях. Кафява птица кацна на покрива на началното училище Роузууд Дей и ги погледна така сякаш и тя знаеше някои неща.
-Аз мисля че някой просто си играе игрички с нас.- Прошепна Ария.
-Да- Съгласи се Емили, но звучеше неубедително.
Ами какво ако получим още съобщения?" Хана издърпа малката си черна рокля по стройните си бедра. -Поне да разберем кой е.
-Какво ще кажете ако получим още съобщения, да се чуем?- Предложи Спенсър. -Може да се опитаме да сглобим този пъзел заедно. Но не мисля че трябва да правим нещо
лудо. Трябва да се опитаме да се не се тревожим.
-Не съм разтревожена.- Набързо каза Хана.
-Аз също.- Отговориха Ария и Емили в един глас. Но когато някой на главната улица наду клаксонът всички подскочиха.
-ХАНА!- Мона Вандеруал най-добрата приятелка на Хана показа светло русата си коса от прозореца на един жълт Хамър H3. Тя носеше големи, обагрени в розово пилотски
очила.
Хана погледна останалите неизвинително. -Трябва да тръгвам- Измърмори тя и изтича.
През последните няколко години Хана беше преоткрила себе си в едно от най-популярните момичета в Роузууд Дей. Беше свалила килограми, беше си боядисала косата в
секси златисто кестеняв нюанс, имаше чисто нов пълен дизайнерски гардероб и сега тя и Мона Вандеруал -също трансформирана смотанячка- се перчеха важно, много
по-добри от останалите. Спенсър се чудеше каква ли е голямата тайна на Хана.
-И аз трябва да тръгвам- Ария побутна тромавата си лилава чанта на рамото си. "Е...ще ви звънна хора" Ария тръгна към нейното Субару.
Спенсър се мотаеше близо до клоните. Емили също, нейнито по принцип весело лице изглеждаше измъчено и уморено. Спенсър сложи ръката си върху тази на Емили. "Добре
ли си?"
Емили разтърси главата си. -Али, тя е-
-Знам.
Те се прегърнаха неловко и Емили тръгна към дърветата, казвайки че ще поеме по прекият път към вкъщи. В продължение на години Спенсър, Емили, Ария и Хана не бяха
разговаряли, дори и когато седяха една зад друга в часовете по история или бяха сами в момичешката тоалетна. Въпреки това Спенсър знаеше неща за всяка една от тях-
сложни части от техните личности, които само един близък приятел може да знае.
Както разбира се и че Емили приемаше смъртта на Али най-тежко. Преди момичетата викаха на Емили "Убийца", защото тя защитаваше Али като мощен ротвайлер.
Отново в колата Спенсър се излегна на коженото шофьорско място и пусна радиото. Превъртя станциите и откри 610 АМ спортната радио станция на Фили. Слушаше как
някакви момчета с повечко тестостерон крещяха за статистиката на Филис и Сикстис и се успокояваше. Тя се надяваше че разговорът със старите и приятелки може да
разясни някои неща, но сега тези неща бяха дори по...неприятни. Дори с обемистия САТ речник на Спенсър, тя не можеше да се сети за по-добре описваща тази ситуация
дума.
Когато мобилният започна да вибрира в джоба и тя го извади, мислейки си че сигурно е Емили или Ариа. Може би дори Хана. Спенсър се намръщи и отвори съобщението.
"Спенс, не те виня че не им казваш малката ни тайна за Тоби. Истината може да е опасна - а ти не искаш те да са наранени, нали?" - А
глава втора: Хана
Мона Вандеруал паркира Хамърът на родителите си но остави двигателят включен. Захвърли мобилния в огромната си пазарска чанта с цвят на коняк Лаурен Маркин, и
се ухили на най-добрата си приятелка Хана.
-Опитвах се да ти звънна.
Хана седеше предпазливо на тротоара. -Защо си тук?
-За какво говориш?
-Ами, не съм те молила за превоз - треперещо посочвайки нейната Тойота на паркинга. -Моята кола си тук. Някой ти е казал че съм тук или...?
Мона нави един дълъг кичур от светло-русата си коса на пръста.
-На път бях към вкъщи от църката, откачалке. Видях те и отбих.- Тя леко се засмя. -Защо не вземеш малко валиум от майка ти? Изглеждаш ми някак объркана.
Хана извади кутията си Камел Ултра Леки от черната си чанта Прада и запали една цигара. Разбира се, че беше объркана. Старата й най-добра приятелка беше убита,
и получаваше ужасяващи съобщения от някой си А бече седмица. Във всеки един момент от днешния ден - докато се приготвяше за погребението на Али, докато си купуваше
диетична кола във Вава, попадайки на пътя към Роузууд Аби - тя беше сигурна, че някой я наблюдава. -Не те видях в църквата, - измърмори тя.
Мона свали слънчевите си очила за да открие кръглите си сини очи.
-Ти погледна точно към мен и аз ти помахах. Нещо от това да ти звучи познато?
Хана се сви. -Аз...не помня.
-Е, предполагам че си била заета, със старите си приятелки.- Изстреля Мона обратно.
Хана настръхна. Нейните стари приятелки бяха лепкава тема за тях двете - когато преди милион години Мона беше едно от момичетата Али, Хана и останалите дразнеха.
Тя стана момичето за подигравки, след като Джена пострада.
-Съжалявам, беше претъпкано.
-Не съм се крила.- Мона звучеше наранено. Седях точно зад Шон.
Хана изсумтя рязко -Шон.
Шон Акард беше сегашният и бивш приятел. Тяхната връзка се беше разпаднала на партито на Ноел Кан за новата учебна година в миналия Петък вечерта. Хана беше взела
решението въпросния Петък да изгуби девствеността си, но когато започна да се натиска на Шон, той я скъса и й чете лекция за това че трябва да уважава тялото си.
За отмъщение Хана взе БМВто на семейство Акард за забавление заедно с Мона и го завъртя около телефонен стълб близо до Хоум Депот.
Мона натисна газта на колата с токчето си, форсирайки цилиндровият двигател.
- Е, слушай. Имаме спешен случай - нямаме си срещи все още.
-За какво? - примигна Хана
Мона вдигна перфектните си восъчно-руси вежди.
-Ехоо? Хана? За Фокси! Този уикенд е. Сега като скъса Шон, можеш да си хванеш някой готин.
Хана се взираше в малките глухарчета, които растяха по пукнатините на тротоара. Фокси беше годишният благотворителен бал за младите членове от обществото на Роузууд,
спонсорирано от Лигата на Роузууд - Фоксхънтинг, откъдето идва и името. Дарение от 250 долара на изборът на лигата за благотворителнот ти гарантираше вечеря, танци,
шанс да видиш снимката си във Филаделфия Инкер и на glam-R5.com - пространството на обществото - и беше добро извинение да се наконтиш, да пиеш и да забиеш някое
чуждо гадже. Хана беше платила за билета си през Юли, мислейки си че ще отиде със Шон. -Дори не знам дали ще ходя. - Промърмори тя намусено.
-Разбира се, че ще ходиш!- Мона извъртя сините си очи заедно с въздишка. -Слушай, просто ми се обади когато ти отменят лоботомията.
Тя се качи в колата и си тръгна.
Хана вървеше бавно към своята Тойота. Приятелите и си бяха тръгнали и тя изглеждаше самотна на паркингът. Неспокойно чувсто я налегна. Мона беше най-добрата й
приятелка, но имаше един тон неща, които Хана не и казваше сега. Като например съобщенията от А. Или за това че я арестуваха за дето е откраднала колата на Господин
Акард. Или за това че Шон заряза Хана, а не обратното. Шон беше толкова дипломатичен че щеше да каже само на близките му приятели че са решили "да се виждат и с
други хора". Хана беше решила, че това ще и бъде в предимство и така никой няма да знае истината.
Но ако беше на казала на Мона тези неща, Мона щеше да режи че животът на Хана излиза извън контрол. Хана и Мона бяха преоткрили себе си заедно и че щом са богините
на това училище трябва да са перфектни. Това означаваше че трябва да са слаби като клечки, широките в края дънки да ги имат преди всички останали и никога да не
губят контрол. Всяка пукнатина в доспехите им можеше да ги прати обратно в света на загубеняците, а те не искаха да се връщат там. Никога. Затова Хана трябваше
да се преструва, че нито едно от ужасиите последната седмица не се е случило, въпреки че определено беше.
Хана не познаваше никой, който беше починал още повече някой, който е бил убит. И фактът че това беше Али, в комбинация с бележките от А си беше страшничко.
Ако някой наистина знаеше за нещото с Джена...и можеше да каже...и ако някой имаше нещо общо със смъртта на Али, то тогава животът на Хана определено не беше под
контрол.
Хана спря пред къщата си, огромна и тухлена по голяма от тази на Мт. Кейл. Когато се погледа отражението си в прозореца на колата беше ужасена да види че кожата и
беше мазна, на петна и порите й изглеждаха огромни. Тя се приближи повече до стъклото и изведнъж...кожата й беше чиста. Тя въждиша тежко няколко пъти преди да излезе
от колата. Тя получаваше доста халюцинации като тази напоследък. Леко разтърсена тя влезе вкъщи и се насочи към кухнята. Когато влезе през френската врата тя замръзна.
Майката на Хана седеше на кухненската маса с чиния сирене и бисквити пред себе си. Косата й беше на кок и часовникът й Чопърд с диамантено покритие блещукаше от
следобедното слънце. И безжичната слушалка на Моторолата висеше от ухото й. А до нея беше...бащата на Хана.
-Чакахме те,- Каза баща й.
Хана напраи стъпка назад. Косата му беше посивяла повече и носеше нови очила с телени рамки, но иначе изглеждаше по същия начин: висок, с присвити очи и синьо поло.
Гласът му беше същият, много дълбок и спокоен като на коментатор на радио. хана не го беше виждала, нито разговаряла с него от почти 4 години.
-Какво правиш тук?- Изтърси тя.
-Имах малко работа във Фили.- Каза Господин Марин като гласът му изтъня на думата "работа". Беше си взел чашата за кафе с доберман. Беше чашата, която той използваше
винаги, когато живееше там. Хана се чудеше дали се е ровил в шкафа за да я намери.
-Майка ти ми се обади и ми каза за Алисън. Съжалявам Хана.
-Да,- Каза Хана. Почувства се замаяна.
-Искаш ли да говорим за нещо?- Каза майка й, хапваща парче чедър.
Хана наклони главата си, объркана
Връзката между Госпожа Марин и Хана беше повече като между шеф/стажант отколкото майка/дъщеря. Ашли Марин се беше изкачила с упоритост по административната стълбичка в
рекламодателната фирма на Фили McManus & Tate, така че се държеше с всички като нейни стажанти. Хана не можеше да си спомни за последния път, когато майка й и беше
задава някакъв емоционален въпрос. Вероятно никога.
-Благодаря, но няма нужда.- Отсече Хана.
Можеше ли да я винят че беше леко горчива? След като родителите й се разведоха баща й се премести в Анаполис, започна да излиза с жена на име Изабел и се сдоби с
невероятна така да се каже-доведена дъщеря, Кейт. Баща й беше направил новия си живот толкова негостоприемен, Хана го беше посетила само веднъж. Баща й не се беше
опитвал да й звъни, да и пише или какво и да било с години. Вече дори не й пращаше подаръци - само чекове.
-Това сигурно не е и най-добрия ден да говорим и за други неща- Каза той.
хана го погледна.
-Да говорим за други неща?
Господин Марин прочисти гърлото си.
-Е майка ти ми се обади и поради друга причина,- Той наведе погледът си. -Колата.
Хана се намръщи.-Кола? Каква кола? Оу...
-Достатъчно лошо е че си откраднала колата на Господин Акард,- Каза баща й. -Но си избягала от инцидента?
-Хана погледна майка си.
-Мислех, че си се погрижила за това.
-За нищо не съм се погрижила- Майката на Хана се втренчи в нея.
'може и да си ме заблудила' прииска и се на Хана да го каже. Когато полицаите я пуснаха в Събота майка й каза мистериозно че е "оправила нещата", така Хана да не е в
беда. Мистерията се разбули, когато Хана завари майка си и един от младите офицери всъщност да го правят в кухнята й следващата нощ.
-Сериозна съм,- Каза Госпожа Марин и Хана спря да се усмихва самодоволно.
-Полицията се съгласи да остави случаят да, но това не променя фактът че нещо се случва с
теб, Хана. Първо открадна от Тифани, сега и това. Не знаех какво да правя. Затова се обадих на баща ти.
хана се взираше в чинията със сирене прекалено изненадана за да погледне който и да е от тях двамата в очите. Майка й е казала на баща й че са я хванали да краде от Тифани също?
Господин Марин отново прочисти гърлото си.
-Въпреки че полицията остави случая, Господин Акард иска да го уреди насаме, без съд.
Хана захапа вътрешната си страна на устата.
-Застраховката не се ли грижи и за това?
-Не е точно това,- Господин Марин каза. -Господин Акард е направил предложение на майка ти.
-Бащата на Шон е пластичен хихург,- обясни майка й - но главният му проект е рехабилитационна клиника за жертви с изгаряния. Иска да си там в три и половина утре.
Хана почеса носът си. -Защо не можем просто да му дадем парите?
Малкият телефон LG на Госпожа Марин започна да звъни.
-Мисля че това ще бъде добър урок за теб. Да направиш нещо хубаво за обществото. Да разбереш какво си направила.
-Но аз разбирам!
Хана Марин не искаше да запълва свободното си време с клиника за изгаряния. Ако трябваше тя да избира къде да е доброволец, защо не на някое шикозномясто, като UN например с Никол и Анджелина?
-Вече е уредено,- Каза майка й безцеремонно. Тогава извика по телефона си: -Карсън! Оправи ли макетите?
Хана седеше, забила ноктите към юмруците си. Откровено, тя искаше да се качи горе, да смени роклята си за погребение - дали правеше бедрата й огромни или това беше
просто отражението във вратите на двора? - да свали два килограма и обърне един шот с водка. Тогава щеше да слезе долу и да представи себе си отново.
Когато погледна баща си той й се усмихна съвсем леко. Сърцето на Хана подскочи. Устните му се разделиха сякаш щеше да заговори, но тогава телефонът му звънна. Вдигна
ръката си към Хана в знак да изчака. -Кейт?-отговори той.
Сърцето на Хана потъна. Кейт. Невероятната, перфектна, така да се каже-доведена дъщеря.
Бащата на Хана подпря телефона под брадичката си. -Хей! Как мина срещата на международният крос?- Той направи пауза и засия. -Под 18 минути? Това е страхотно!
Хана грабна голямо парче чедър от чинията със сирена. Когато посети Анаполис Кейт дори не я погледна. Тя и Али, която беше дошла за морална подкрепа видяли едно
невероятно красиво момиче на Бонд, изключваща Хана напълно. Това накара Хана да подивее като вълк и да надушва всяка храна радиус от една миля - тогава, когато тя
беше пълничка и грозничка и ядеше, и ядеше. Когато стискаше корема си в агония баща й беше размърдал пръста си с думите, "Малкото прасенце не се чувства добре?" пред
всички! Тогава Хана беше изтичала в тоалетната и се беше насилвала да повърне с четка за зъби в гърлото.
Парчето чедър се въртеше около устата на Хана. Тя пое дълбоко въздух и вместо това го натъпка в салфетка и го изхвърли кошчето. Всичко това се случи много отдавна,
тогава беше съвсем различна Хана. Такава която само Али познаваше и такава която Хана беше погребала.
глава трета: ИМА ЛИ ЛИСТ ЗА ПОДПИСВАНЕ НЯКЪДЕ?
Емили Фийлдс стоеше пред кръчмата Грей Хорс, каменна сграда почти пред разпадане, която някога е била Военна болница. Сегашният пазач беше превърнал горните етажи в
странноприемница - място за богаташите от града и беше направил в салона органично кафене. Емили надникна през прозореца на кафенето за да види някои от нейните съученици и семействата
им как ядат гевреци с опушена сьомга, италиански сандвичи и огромни Коб салати. Всички сигурно имаха жаждата за брънч (хранене между закуска и обяд) след погребението.
-Ти дойде.
Емили се завъртя да види Мая Ст. Джърмейн облегнала се на керамична саксия с божури. Мая се беше обадила докато Емили си тръгваше от люлките на Роузууд Дей за да я
попита дали иска да се срещнат там. Също като Емили, Мая беше с облеклото си на погребението - къса, нагъната черно-кадифена пола, черни ботуши и черен пуловер без
ръкави деликатно ушит около шията. И също като Емили, Мая беше открила някой черни и тъжно изглеждащи неща в шкафа си.
Емили се усмихна тъжно. Семейство Джърмейн се бяха преместили в старата къща на Али. Когато работниците започнаха да разкопават наполовина довършеният белведер на
семейство Дилорентес, за да направят място за тенис кортът на Джърмейн те открили разлагащото се тяло на Али под бетона. От тогава репортери за новините, полицейски
коли и любопитни хора се тълпяха около къщата 24/7. Семейството на Мая беше приело за убежище страннопиемницата, докато всичко се успокои.
-Хей. - Емили се огледа. -Родителите ти брънч ли имат?
Мая разтърси кафяво-черните си къдрици.
-Те отидоха в Ланкастър. За да са близо до природата или нещо такова. Честно, аз мисля че са в шок, затова по-скромният живот ще им се отрази добре.
Емили се усмихна мислейки за родителите на Мая опитвайки се да се впишат при амишите в малко градче западно от Роузууд.
-Искаш ли да се качим в стаята ми?- Мая попита, повдигайки вежда.
Емили дръпна полата си -краката й и изглеждаха мускулести от плуването- и направи пауза. Ако семейството на Мая не беше тук, то тогава щяха да са сами. В стая. С легло.
Когато Емили се запозна с Мая беше психясала. Тя копнееше за приятелка, която за замени Али. Али и Мая си приличаха доста в някои неща - и двете бяха безстрашни и
забавни и изглежда бяха единствените две момичета в света, които разбираха истинската Емили. Имаше и още нещо, с което си приличат. Емили се чувстваше различно
сред тях.
-Хайде.
Мая се обърна да влезе вътре. Емили несигурна какво да прави я последва.
Тя вървеше след нея по скърцащите, извити стълби на странноприемницата до 1776-ма стая. Миришеше на мокра вълна. Имаше наклонени борови подове, огромно кралско
легло с голям юрган на него и озадачаващ уред в ъгъла.
-Родителите ми дадоха на мен и на брат ми отделни стаи.
Мая седна на леглото и то изкърца.
-Това е хубаво.- Емили отговори сядайки на края на разнебитен стол, който сигурно някога е бил на Джордж Вашингтон.
-Е, как си ти?
Мая се наведе към нея. -Господи, видях те на погрбението. Изглеждаше...съсипана.
Лешниковите очи на Емили се напълниха със сълзи. Тя беше съсипана за Али. Емили беше прекарала последните три и половина години надявайки се Али ще се появи някой ден
на терасата й по-здрава и сияеща от всякога. И когато започна да получава съобщенията от А тя беше сигурна, че Али се е върнала. Кой можеше да знае? Но сега Емили
знаеше със сигурност, че Али я нямаше. Завинаги. Отгоре на всичкото някой знаеше най-срамната й тайна - че тя беше влюбена в Али - и това че се чувстваше по същия
начин за Мая. И също така че някой може би знаеше истината за това какво бяха причинили на Джена.
Емили се почувства зле, отказвайки да каже на старите си приятелки си какво пишеше в съобщенията от А. Това просто беше...тя не можеше. Едно от от съобщенията беше
написано по старо плюбовно писмо, което беше дала на Али. Ироничното беше че можеше да каже на Мая какво пишеше в съобщенията, но я беше страх да й каже за А.
-Мисля, че все още съм доста разтърсена,- Най-накрая отговори, чувствайки как започва да я боли глава. "Но също така...съм изморена.
Мая събу ботушите си.
-Защо не си полегнеш? Няма да се почувстваш по-добре като седиш в този разнищен стол.
Емили обви ръцете си около тези на стола.
-Аз..,
Мая потупа леглото.
- Изглежда че имаш нужда от прегръдка.
Прегръдка звучеше добре. Емили побутна червеникаво русата коса от лицето си и седна на леглото до Мая. Телата им се разтопиха едно в друго. Емили усещаше ребрата на
Мая през платът на блузата й. Тя беше толкова дребничка, че Емили сигурно можеше да я вдигне и да я върти наоколо.
Те се дръпнаха една от друга, правейки пауза с лицата йм на няколко сантиметра едно от друго. Миглите на Мая бяха въглено черни и имаше малки златни петънца в ириса
си. Бавно, Мая повдигна брадичката на Емили. Първо тя я целуна нежно. После силно.
Емили почувства познатото свистене, когато ръката на Мая се докосна до края на полата и. Внезапно се озова под нея. Ръцете и бяха студени и неочаквани. Очите на Емили
се отвориха и тя се дръпна.
Набраните бели пердета в стаята на Мая бяха широко разтворени и Емили можеше да види Ескалейдът, Мерцедесите и Лексус Хибридът в паркинга. Сара Ислинг и Тайрин Ор, две
момичета от класа на Емили закрачиха бавна от изхода на ресторанта с родителите си. Емили се смути.
Мая се облегна назад. -Какво не е наред?
-Какво правиш?- Емили покри откопчаната си пола с ръка.
-Какво си мислиш, че правех?- Мая се ухили.
Емили хвърли поглед на прозореца отново. Сара и Тайрин ги нямаше.
Мая се разклати нагоре-надолу на скърцащия матрак.
-Знаеше ли че има благотворително парти тази събота наречено Фокси?
-Да.
Тялото на Емили пулсираше.
-Мисля, че трябва да отидем,- Мая продължи. -Звучи яко.
Емили се намръщи.
-Билетите са 250 долара. Трябва да имаш покана.
-Брат ми спечели билети. Достатъчни за двете ни.
Мая се приближи до Емили. -Ще ми бъдеш ли дама?
Емили се изтреля от леглото.
-Аз..,
Тя направи крачка назад, препъвайки се на хлъзгавият крив килим. Много хора от Роузууд Дей ходеха на Фокси. Всичките популярни
деца, всичките спортисти...всички. -Трябва да отида до тоалетната
Мая изглеждаше объркана.
-Ето там е.
Емили затвори изкривената врата на банята. Тя седна на тоалетната чиния и се загледа в снимката на стената на жена от амишите, носеща шапчица и рокля до коляното.
Може би беше знак. Емили винаги се оглеждаше за знаци, за да й помогнат да взима решения - в хороскопът и, в бисквитите с късметчета, в случайни неща като това.
Може би тази картина имаше за цел да каже "бъди като амишите". Не бяха ли те прилични цял живот? Не беше ли техният живот влудяващо обикновен? Не бяха ли те които
горят момичета на кладата, за това че харесват други момичета?
И тогава звънна телефонът й. Емили го извади от джоба си, чудейки се дали това не е майка й искайки да види къде е Емили. Госпожа Фийдс беше недоволна от фактът, че
те бяха станали приятелки - поради смущаващи, вероятно расистки причини. Представи си че майка й знаеше какво са намислили сега.
Нокиата на Емили започна да свети, ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Тя натисна ПРОЧЕТИ.
Ем! Все още се забавляваш със същите 'занимания' с най-добрите си приятели, виждам. Дори и повечето от нас напълно да са се променили, добре е да знаеш че ти си си същата! Ще разкажеш ли на всички за новата си любов? Или аз да го направя? -А
-Не.- Емили прошепна.
Изведнъж нещо исвистя зад нея. Тя подскочи удряйки бедрото си в мивката. Беше просто някой, който пуска водата в съседната стая. Тогава се чу шепнене и кикотене.
Звучеше сякаш идваше от каналът на мивката.
- Емили? -Извика Мая- Всичко наред ли е?
- Ъ.. да. -Емили измъмри.
Тя взираше отражението си в огледалото. Очите й бяха големи и празни и червеникаво русата й коса беше разрошена. Когато най-накрая се появи от банята лапмите в спалнята бяха загасени и сенките бяха някак измъчени.
-Псссст, - Мая я повика от леглото. Тя беше легнала прелъстително от своята страна на леглото.
Емили се огледа наоколо. Беше сигурна че Мая дори не е заключила вратата. Всички тези деца от Роузууд ядаха брънч долу...
- Не мога да го направя - Изтърси Емили.
- Какво? - Ослепителните бели зъби на Мая блеснаха в тъмнината.
- Ние сме приятелки - Емили се притисна в стената - Аз те харесвам.
- Аз също те харесвам - Мая изтича и хвана ръката й.
- Но това е всичко засега - Емили поясни - Приятели.
Усмивката на Мая изчезна в тъмнината.
- Съжалявам.
Емили се пъхна в обувките си бързо, слагайки дясната си на левия крак.
- Това не значи, че трябва да си тръгваш - Каза Мая тихо.
Емили я погледна докато тръгваше към дръжката на вратата. Очите й почти бяха свикнали с тъмнината и можеше да види че Мая изглеждаше разочарована и объркана и.... и...красива.
- Трябва да тръгвам - Емили промърмори - Закъснявам.
- Закъсняваш за какво?
Емили не отговори. Тя се обърна към вратата. Точно както предполагаше, Мая не си беше направила труда да заключи.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: ИМА ИСТИНА ВЪВ ВИНОТО...ИЛИ В СЛУЧАЯ НА АРИЯ - АМСТЕЛ
Докато Ария Монтгомъри се шмугваше в голямата авангардна къща на семейството си, тя чу родителите си да говорят тихо в кухнята.
- Но не разбирам- майка й Ела - родителите и харесваха когато Ария ги наричаше по имена - говореше - Каза ми че ще можеш да дойдеш на вечерята за артисти миналата седмица. Важно е. Мисля че Джейсън ще купи някои от картините, които направих в Рейкявик.
- Просто вече имам работа, която трябва да свърша - баща й Байрън отговори - трябва да поставя оценки на проектите йм.
Ела въздъхна.
- Как така те са имат домашни, ти си им преподавал само два дена с тях?
- Дадох им работа за вкъщи преди семестъра да е започнал. - Байрън звучеше нервен. - Ще ти се реванширам, обещавам. Какво ще кажеш за "Събота вечер при Ото"?
На Ария и се преобърна корема във фоайето. Семейството й тъкмо се беше върнало от Рейкявик, Исландия, където баща й беше отпуск от преподаването в Холис, арт колежът на Роузууд. Беше перфектния отдих за всички от тях - Ариа имаше нужда да избяга след като Али изчезна, брат й Майк имаше нужда от култура и дисциплина, а Ела и Байрън, които изглежда бяха спряли да си говорят с дни сякаш отново се бяха влюбили. Но сега те се бяха прибрали и сякаш всичките нефункциониращи дни се бяха върнали.
Ариа мина през кухнята. Баща й си беше тръгнал, майка й седеше изолирана с ръце около главата си. Когато видя Ариа тя се разведри.
- Как си тиквичке? - майка й попита внимателно, държейки мемориалната картичка на Али от литургията.
- Добре съм - промърмори Ариа.
- Искаш ли да поговорим?
Ария разтърси главата си.
- По-късно може би.
Тя се измъкна в хола, чувствайки се леко нервна и разсеяна, имайки напредвид че беше изпила 6 кенчета Редбул. И не беше само от погребението на Али.
Миналата седмица А се беше подиграла с най-голямата тайна на Ариа: в седми клас Ариа завари баща си да се целува една своя студентка на име Мередит. Байрън беше помолил Ариа да не казва на майка си и Ариа не й каза, въпреки че Ариа винаги се чувстваше виновна за това. Когато А заплаши да каже на Ела цялата грозна истина Ария предположи че А е Алисън. Али беше с нея, когато Ариа видя Байрън и Мередит заедно и не беше казала на никой друг за това.
Сега Ариа си мислеше, че А е невъзможно да е Алисън, но заплахите на А да съсипе семейството й си оставаха. Тя знаеше, че трябва да каже на майка си преди А да го е
направила, но не можеше да се накара да го направи.
Ария тръгна към задната веранда, увивайки пръсти около черната си коса. Малка бяла светкавица примигна пред погледа й. Беше брат й Майк, тичайки в двора със стикът си за лакрос.
- Хей! - извика тя и й хрумна една идея.
Когато Майк не отговори тя пристъпи към моравата и препречи пътя му.
- Отивам в града. Искаш ли да дойдеш?
Майк направи физиономия.
- Центърът е пълен с мръсни хипита. Освен това се упражнявам.
Ариа извъртя очи. Майк беше толкова обсебен да влезе в университетския отбор по лакрос на Роузууд Дей, че дори не се беше сетил да смени сивият си костюм от погребението преди да започне с тренировките. Той беше толкова луд по плейстейшън, спестяваше пари за зелен Джип Чероки, който смяташе да си купи след като навърши 16.
За жалост нямаше съмнение, че бяха от един и същи ген - и двамата бяха високи, с черно-сини коси и запомнящи се ъгловидни лица.
- Ами отивам да се "бомбардирам" - каза му тя - Сигурен ли си че не искаш да дойдеш?
Майк присви синьо-сивите си очи към нея, обработвайки информацията.
- Не ме водиш тайно на четене на поезия, нали?
Тя разтърси главата си.
- Ще отидем в най-пропадналия колежански бар, който можем да намерим.
Майк остави стикът си на земята.
- Хайде да вървим- каза той.
Майк се попадна на нещо като кабина.
-Това място е супер яко.
Те бяха в Пивоварна Виктори - наистина най-пропадналия бар, който могат да намерят. Беше ограден от пиърсинг салон и магазин Хипи Джипси. Имаше засъхнало повърнато на тротоара и полусляп тристакилограмов самохвалко им махаше погълнат от списанието си.
Вътре барът беше тъмен и мърляв с мръсна маса за пинг понг в края. Това място приличаше доста на Снукърс, Холис и други кирливи студенстски барове, но Ариа си беше обещала повече да не стъпи в Снукърс. Тя се беше запознала със секси момче на име Езра в Снукърс преди две седмици, но той се оказа повече от момче, по скоро нейн учител по английски. А изпрати дразнещи съобщения на Ариа за Езра и когато по случайност Езра видя какво А беше написал/а, той си помисли че Ариа разказва на цялото
училище за тях. Така приключи училищният романс за Ариа.
Сервитьорка с огромни гърди и плитки се приближи към тях и погледна Майк подозрително.
- Имаш ли 21 години?
О, да - сгъвайки ръцете си на масата - Всъщност съм на 25.
- Две кани Амстел. - прекъсна го Ариа, ритайки го под масата.
И - Майк добави. Искам шот Джагер.
Момичето изглеждаше още недоверчива, до дойде с каните и шота. Майк надигна шота и направи смръщена момичешка физиономия. Той тръшна чашата от шота на дървената маса
и погледна Ариа.
- Мисля, че разбрах защо напоследък си станала толкова луда.
Майк беше забелязал миналата седмица, че Ариа бе станала по-откачена от по принцип и се беше зарекъл да разбере защо.
- Умирам да разбера. - каза Ариа сухо.
Майк събра пръстите си във вид на кула, професорски навик, който баща им често правеше.
- Мисля, че тайно танцуваш в Турбуленс.
Ария се засмя толкова насилствено, че бира потече от ноздрите й. Турбуленс беше стриптийз клуб.
- Група момчета казаха че са видяли момиче, което е отивало там и изглеждала точно като теб. - каза Майк - Няма нужда да го пазиш в тайна от мен. Аз ще си трая.
Ариа дискретно намести плетеният си сутиен. Тя беше направила един за нея, за Али и за останалите й приятелки в шести клас и си беше сложила нейния за мемориала на Али. За съжаление в шести клас размерите на Ариа бяха с една чашка по-малки от сега и я сърбеше страшно много от плетеният сутиен.
- Искаш да кажеш че не си мислиш че се държа странно защото: а) върнахме се в Роузууд а аз мразя това място, и б) моята стара най-добра приятелка е мъртва?
Майк сви рамене.
- Мислех че не я харесваш чак толкова много.
Ариа се извъртя настрани. Имаше моменти, когато наистина не харесваше Али, това си беше вярно. Особено, когато Али не я вземаше на сериозно или когато разпитваше болезнено Ариа за подробности около Байрън и Мередит.
- Това не е вярно - излъга.
Майк си сипа още бира в чашата.
- Не е ли объркано че тя беше заровена и зарязана в земята? И че бетон беше изсипан върху нея?
Ариа потръпна и затвори очи. Брат и имаше нулева тактичност.
- Е, мислиш ли, че някой я е убил? - Майк попита.
Ариа се сви. Беше въпрос, който я прследваше - въпрос, който никой друг не задаваше. На мемориала на Али никой не излезе и не каза, че Али е била убита, само че е намерена. Но какво друго можеше да бъде освен убийство? За един момент Али беше с тях за преспиване, следващия вече я нямаше. Три години по-късно тялото й се появи в дупка в задния й двор. Ариа се чудеше дали А и убиецът на Али имаха нещо общо помежду си и дали имаше общо и с Нещото с Джена. Когато инцидента с Джена се случи на Ариа й се стори че видя още някой в къщата на Тоби заедно с Али. По-късно същата нощ Ариа се стресна през нощта от същото видение и и реши, че трябва да попита Али за това. Тя откри Али и Спенсър шепнейки зад затворената врата на тоалетната, но когато Ариа попита дали може да влезе Али й каза да ляга да спи. На сутринта Тоби си беше признал.
- Бас ловя, че убиеца е някой за когото няма никой да се сети. - каза Майк и очите му се ококориха.- Като например Госпожа Крейкрофт?!
Госпожа Крейкрофт беше тяхната възрастна съседна от дясно. Веднъж беше спестила в няколко буркана монети на стойност 5, 000 долара и се беше опитала да ги уедри в близкия магазин. Местната медия направина новина за нея.
- Определено разкри мистерията. - Ариа каза безизразно.
- Е някой като нея. - Майк затропа с неравните си пръсти по масата - Сега като знам какво се случва с теб, мога да се съсредоточа върху Али Д.
- Давай.
Ако полицаите не бяха такива специалисти и не бяха отрили тялото на Али в двора й, Майк със сигурност щеше да се пробва и той.
- Мисля си че, трябва да поиграем малко бира-понг. - каза Майк и преди Ариа да отговори той вече беше събрал няколко пинг-понг топчета и празна чаша. - Това е любимата игра на Ноел Кан.
Ариа се подсмихна. Ноел Кан беше едно от най-богатите деца в училище и типичното Роузууд момче, заради което и бе идол на Майк. Иронията от всички иронии беше че той явно имаше нещо към Ариа, която тя се адски много се опитваше да потисне.
- Пожелай ми късмет. - каза Майк държейки пинг-понг топчето готов. Той пропусна чашата, пращайки топчето да се търкаля по масата и накрая на земята.
- Надигаййй - Ариа изпя и брат й обви чашата с ръце, надигайки я с цялата течност право към гърлото си.
Майк се опита отново да вкара топчето в чашата на Ариа, но пропусна отново.
- Не струваш! - Дразнеше го Ариа, която започваше да се чувства леко замаяна.
- Като че ли си по-добра! - извика Майк.
- Искаш ли да се обзаложим?
Майк изсумтя.
- Ако не успееш трябва да ме вкараш в Турбуленс. Мен и Ноел. Но не докато работиш. - Добави сприхаво.
- Ако успея ще ми бъдеш роб за цяла седмица. Това значи и в училище също.
- Сделка! - каза Майк - Няма да успееш, за това все едно.
Тя премести чашата от страната на Майк и се прицели. Топката се наклони на една от многото длъбнатини на масата и чисто се приземи в чашата без дори да се удря встрани.
- ХА! - Извика Ариа - Губиш!
Майк изглеждаше изумен.
-Това беше просто късмет.
- Все тая! - изкикоти се Ариа радостно - Чудя сее... дали да те накарам да пълзиш след мен в училище? Или да носиш фалдърът на мама? - тя се засмя.
Фалдърът на Ела беше традизионна заострена исландска шапка която караше носещия я да изглежда като побъркан елф.
- Майната ти!
Майк сграбчи топчето от чашата си. То се изплъзна от пръстите му и отскочи нанякъде.
- Аз ще го взема. - предложи Ариа.
Тя се изправи, чувствайки се доволно замаяна. Топчето се беше търколило чак до бара, а Ариа се наклони до пода за да вземе. Една двойка мина набързо покрай нея, втурвайки се в отдалечените скрити столове в края на бара. Ариа забеляза, че момичето имаше тъмна коса и розова пажина татуирана на китката си.
Тази татуировка й беше много позната. Много позната. И когато прошепна нещо на мъжът с когото беше, той започна да кашля силно. Ариа се изправи.
Това беше баща й. И Меридит.
Ариа притича към Майк.
- Трябва да тръгваме.
Майк извъртя очите си.
- Но току-що си поръчах още един шот Джагер.
- Жалко. - Ариа сграбчи якето си. - Тръгваме. Сега.
Тя хвърли 40 долара на масата и дръпна Майк докато стоеше. Той леко се поклащаше, но тя успя да го избута към вратата.
За съжаление Байрън избра моментът да пусне своя отличителен смях, който според Ариа звучеше като умиращ кит. Майк замръзна, познавайки смеха. Лицето на баща йм беше обърнато настрани и докосваше ръката на Мередит на масата.
Ариа погледна Майк, забелязвайки че е чул баща си. Той намръщи челото си.
- Чакай. - каза той поглеждайки объркано към Ариа.
Тя се помъчи да не изглежда притеснена, но вместо това усети как ъгълчетата на устата й се спускаха надолу. Тя усети че прави същата физиономия, която Ела правеше, когато се опитваше да защити Ариа или Майк от неща, които могат да ги наранят.
Майк сви погледа си към Ариа, после се обърна и погледна баща си и Мередит. Той отвори устата си за да каже нещо, после я затвори правейки крачка към тях. Ариа се протегна за да го спре - тя не искаше това да се случва точно сега. Не искаше това да се случва никога. Майк се осъзна, обърна се и се изтреля от Виктори, блъскайки се в сервитьорката по пътя.
Ариа бутна вратата след него. Тя присви очи от яркото следобедно слънце на паркинга, оглеждайки се за Майк. Но брат й го нямаше.
ГЛАВА ПЕТА: ОТДЕЛЕНА КЪЩА
Спенсър се събуди в банята на втория етаж без никаква идея как е попаднала там. Часовникът на радиото прикрепен към душа показваше 6:45 PM и през прозореца вечерното слънце се засенчваше от дълги сенки, които се спускаха по дворът йм. Беше Понеделник, денят след погребението на Али. Сигурно беше заспала...и сигурно е ходила на сън. Преди тя била хроничен сумнамбул - станало толкова лошо, че в седми клас трябвало да прекара една нощ в клиниката на университета за Сънно Оценяване в Пенсилвания, със закачени към мозъкът й електроди. Докторите казали че е просто стрес.
Тя се изправи и плисна студена вода на лицето си, гледайки се в огледалото: дълга руса коса, изимрудени зелени очи, заострена брадичка. Кожата й беше безупречна а зъбите ослепяващо бели. Беше абсурдно че не изглеждаше толкова разбита, колкото се чувстваше.
Тя превъртя изводите отново в главата си: А знаеше за Тоби и Нещото С Джена. Тоби се беше върнал. Следователно Тоби трябваше да е А. И той беше казал на Спенсър да си държи устата затворена. Беше същото мъчение отново както в шести клас.
Тя отиде в стаята си и допря чело до прозореца. От ляво стоеше семейната вятърна мелница - отдавна спряла да работи, но родителите й обожаваха провинциалния и автентичен изглед който придаваше на собствеността йм. От дясно лентата на която пишеше "НЕ ПРЕМИНАВАЙ" все още стоеше около моравата на Дилорентес. Олтарът на Али,
който беше отрупан с цветя, снимки, свещи и други дрънкулки в памет на Али вече беше станал толкова голям че заемаше целия край на улицата.
От другата страна на улицата - къщата на семейство Кавана. Две коли в гаража, баскетболно игрище в двора, малкото червено знаме на пощенската кутия. Отвън всичко изглеждаше толкова нормално. Но вътре...
Спенсър затвори очите си, спомняйки си за месец Май в седми клас, една година след Нещото С Джена. Тя се беше качила на влакът от Филаделфия за да се срещне с Али за пазаруване в центърът. Тя беше толкова заета да пише съобщение на Али на чисто новия си телефон, че мина няколко спирки преди да забележи човекът, който седеше от другата страна на пътеката. Беше Тоби. Втренчен.
Ръцете и бяха започнали да треперят. Тоби беше за година в интернат и тя не го беше виждала от месеци. Ккато обикновенно косата му стоеше пред очите и носеше огромни
слушалки, но нещо друго в него този ден изглеждаше по силно. Страшно.
Всичките виновни, неспокойни чувства за Нещото С Джена, които Спенсър се опитваше да зарови тогава изплуваха отново. "Ще те пипна". Тя не искаше да е в същия влак, в който беше и той. Тя провлачи единият си крак към пътеката, после и другата, но кондукторът рязко препречи пътят й. "Към Тринайста Улица на Маркет Ийст ли отивате?"
Спенсър се сви. "Да" Тя прошепна. Когато кондукторът си тръгна Спенсър погледна набързо към Тоби. На лицето му рязко се появи голяма, зловеща усмивка. Секунда по-късно той пак стана сериозен. Но очите му казваха: Ти Само Чакай. Спенсър се осъзна и се премести в друг вагон. Али я чакаше на перона на Тринайста Улица и когато погледнаха и двете към влака, Тоби гледаше право към тях.
- Виждам, че някой е излязъл от малкото си затворче. - каза Али, подсмихвайки се.
- Да - Спенсър се опита да се засмее - И все още е загубеняк с главно "З".
Но няколко седмици след това Али изчезна. И не вече не беше толкова смешно.
Тънко писукане, идващо от компютърът в стаята стресна Спенсър и тя подскочи. Беше алармата на имейлът й. Тя се плъзна към компютърът нервно и натисна новият имейл.
Здравей, любима.Не сме си говорили от два дни и ми липсваш до полуда. - Рен
Спенсър въздъхна, нервно чувство пърхаше в нея. В момента очите й бяха спряли на Рен. Сестра й го беше довела на семейна вечеря да се запознае с родителите йм - нещо се случи с нея тогава. Сякаш... й беше направил магия, момента в който седна в Мошулу, отпи глъдка червено вино и погледите йм се срещнаха. Беше британец - екзотичен, духовит и умен, и харесваше същите инди ленти, които Спенсър харесваше. Той въобще не беше за превзетата й перфектна сестра Мелиса. Но беше точно за Спенсър. Тя го знаеше...и явно той също.
Преди Мелиса да ги хване да се натискат в петък вечер те преживяха 20 незабравими минути страст. Но защото Мелиса се оплака, и защото родителите йм винаги заемаха страната на Мелиса, те забраниха на Спенсър да се вижда с Рен повече. На нея също и липсваше до полуда, но какво можеше да направи?
Чувствайки се уморена и несигурна, тя слезе по стълбите и мина през дългата тясна галерия от картини на Томас Коул, наследство на майка й от дядо й. Пристъпи към обширната кухня. Родителите й я бяха възстановили и изглеждаше точно като през 1800г. - като изключим новите плотове и уреди. Семейството й се беше събрало около
кухненската маса.
Спенсър се поколеба. Тя не си беше говорила с тях отпреди погребението на Али - тя беше карала сама до там и не ги беше видяла след това.
Всъщност не беше говорила с тях откакто я порицаха за Рен преди два дни и сега те я отбягваха отново, когато започнаха вечеря без нея. И имаха компания. Иън Томас, старото гадже на Мелиса и първият бивш на Мелиса, когото Спенсър беше целунала, седеше на мястото, на което щеше да седи Спенсър.
- Оу -каза тихо тя.
Иън беше единственият, който я гледаше.
- Хей, Спенс! Как си? - попита той, като че ли ядеше в кухнята на Хейстингс всеки ден.
Беше достатъчно трудно за Спенсър, че Иън ръководеше отборът й по хокей в Роузууд, но това беше странно.
- Аз съм ...добре. - каза Спенсър, гледайки объркана към семейството й, но никой не гледаше към нея.
Спенсър си избута стол до ъгъла на масата и започна да си слага пилешко с лимонена трева в чинията.
- Е...Иън. Вечеряш с нас?
Г-жа Хейстингс я погледна остро. Спенсър млъкна, обземайки я горещо неприятно чувство.
- Срещнахме се на ъм мемориала. - обясни Иън.
Звук от сирена го прекъсна и той изпусна вилицата си. Сирената вероятно идваше от къщата на Дилорентес. Полицейски коли стояха там нон-стоп.
- Доста откачено нали? - каза Иън, вкарвайки пръсти в къдравата си руса коса. - Не знаех че толкова много полицейски коли ще са там.
Мелиса го погледна.
- Няма ли непрекъснато полицейски коли и в опасната Калифорния?
Мелиса и Иън се бяха разделили, защото Иън се премести в другата част на страната за да учи в колеж Беркли.
- Мне. - каза Иън.
Преди да продължи да говори, Мелиса типично в нейн стил, беше сменила темата: тя се обърна към Г-жа Хейстингс.
- Е мамо, цветята в службата са същия цвят, в който искам да боядисам холът си.
Мелиса се пресегна да вземе списанието "Марта Стюарт Хол" и го отвори на пазарната страница. Тя непрекъснато говореше за домашни обновявания, преобзавеждаше къщата, която родителите й купиха защото влезе бизнес училището Ю Пенс Уартън. Те никога не биха направили такова нещо за Спенсър.
Г-жа Хейстингс се наведе да го види.
- Приказно.
- Много е хубаво - Иън се съгласи.
Невярващ смях излезе от устата на Спенсър. Мемориалната служба на Алисън беше днес а единственото за което говореха беше цветове за стени.
Мелиса се обърна към Спенсър.
- Какво беше това?
- Ами...имам напредвид че...- заекна Спенсър. Мелиса изглеждаше обидена, като че ли Спенсър беше казала нещо доста грубо. Тя нервно завъртя вилицата си. - Нищо, забрави.
Отново настана тишина. Дори Иън стана предпазлив. Баща й отпи шумно глъдка вино.
- Вероника, видя ли Лиз там?
- Да, поговорих си с нея за малко. - каза майката на Спенсър. - Мисля че изглеждаше фантастично... като се има предвид.
Като казаха Лиз, Спенсър предположи, че става съпрос за Елизабет Дилорентес, по-младата леля на Али, която живееше наблизо.
- Сигурно й е ужасно - изтърси Мелиса - Не мога да си представя.
Иън добави едно съпричастно "ммм". Спенсър почувства как долната й устна потрепна "Ами аз?" искаше и се да извика. "Не помните ли? Аз бях най-добрата приятелка на Али!"
С всяка изминала минута на тишина Спенсър се чувстваше все по-нежелана. Тя почака някой да я попита как е, да й предложи приятелска помощ, или поне да каже "Наздраве" когато кихна. Но те все още я наказваха, задето целуна Рен. Дори и днес да беше...днес.
Буца се образува в гърлото й. Тя беше свикнала да бъде фаворитка на всички: на учителите, на треньорите по хокей, на редакторите на годишника, дори фризьорът й казваше че му е любимата клиентка, защото боята й пасваше перфектно. Тя имаше тонове училищни награди и 370 приятели в MySpace, а да не говорим колко ленти имаше. И дори и да не беше любимката на родителите си - беше невъзможно да засенчи Мелиса - тя не можеше да понесе те да я мразят. особено сега, когато всичко в животът й беше толкова нестабилно.
Когато Иън стана и се извини за да се обади по телефона, Спенсър пое дълбоко дъх.
- Мелиса? - изписука тя.
Мелиса вдигна погледът си след което отново започна да побутва храната в чинията си. Спенсър прочисти гърлото си.
- Ще говориш ли с мен, моля те?
Мелиса почти не помръдна.
- Имам напред напредвид...не мога...да понеса да ме мразиш. Ти беше напълно права. За...сещаш се.
Ръцете й трепереха толкова силно, че тя ги стискаше между краката си. Извинението я направи нервна. Мелиса сгъна списанията.
- Съжалявам. Мисля, че това е напълно изключено. - тя се изправи и занесе чинията си до мивката.
- Но...- Спенсър беше в шок, тя погледна към родителите си - Наистина съжалявам, много!
Усети как сълзи напират в очите й. Лицето на баща й показа съвсем невидима симпатия, но бързо се обърна на другата страна. Майка й избута остатъците от пилешкото в кошчето. После се обърна.
- Ходи да оправиш леглото си Спенсър. - каза майката на Спенсър и занесе неизядената храна към огромният хладилник.
- Но...
-Спенсър! - Господин Хейстингс използва неговия "престани да говориш" тон.
Спенсър млъкна. Иън дотича от другата стая с голяма идиотска усмивка на лицето си. Усети напрежението и усмивката му угасна.
- Хайде. - Мелиса хвана ръката му - Да излезем навън за десерт!
- Разбира се - Иън сложи ръката си на рамото на Спенсър - Спенсър? Искаш ли да доидеш с нас?
На Спенсър не й се ходеше много-много - а и Мелиса го побутна, което значи че и тя не я искаше. Но тя нямаше време да отговори. Госпожа Хейстингс каза набързо:
- Не Иън, Спенсър няма да дойде за десерт.
Тонът на гласът й беше същият като този с който порицаваше кучетата.
- Благодаря, иначе. - каза Спенс, спирайки сълзите в очите си.
За да се разсее тя отхапа огромно парче манго с къри. Но преди да преглътне то вече се беше плъзнало в гърлото й. Най-накрая след няколко серии на ужасни звуци Спенсър го изплю на салфетката. Когато очите й се разясниха от сълзите тя видя че родителите й не бяха дошли да видят дали не се е задавила. Те просто си бяха тръгнали.
Спенсър избърса очите си и се загледа в сдъвканото и изплюто парче манго. Тя се чувстваше точно така отвътре.
ГЛАВА ШЕСТА: БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТТА НЕ Е ТОЛКОВА СЛАДКА
Вторник следобях Хана оправяше кремавата си долна риза с тромава кашмирена жилетка отгоре. Беше се преоблякла след училище. Тя закрачи целенасочено по стълбите на
Рехабилитазионната клиника за изгаряния и пластична хирургия Уилям Атлантик. Ако отиваш там за лекуване на изгаряния го наричаш просто Уилям Атлантик. Ако ще си правиш липосукция го наричаш Бил Бийч.
Сградата беше построена сред гората и съвсем малка част от синьото небе се виждаше от величествените, внушителни дървета. Наоколо ухаеше на диви цветя. Беше перфектният следобед на ранната есен за басейн край момчетата, които играеха тенис. Беше перфектният следобед да повърви 6 мили до работа, тръгвайки си от хижата Чийз Итс в която се беше забавлявала снощи след изненадващата визита на баща й. Може би дори беше перфектният следобед да погледа някой мравуняк или да стане детегледачка на шестгодишните пикльовци, близнаци до тяхната къща. Всичко беше за предпочитане пред това, което и предстоеше днес: доброволство в клиниката за изгаряния.
Благотворителността не значеше нищо за Хана. Последният й допир до доброволство беше в Модното Шоу за благотворителност на Роузууд Дей в седми клас. Момичетата от Роузууд Дей се бяха облякли в дизайнерски дрехи и се разхождаха по сцената. Хората залагаха за тоалетите йм и събраните пари отиваха за благотворителност. Али носеше зашеметяваща тясна рокля без колан на Калвин Клейн и някаква важна дама, която беше нулев размер, наддаде за нея 1000 долара. Хана, от друга страна, се натъпка в накъдрена, неонова ужасна рокля на Бентси Джонсън, която я накара да изглежда още по-дебела, отколкото беше. Единственият, който наддаде за нейната рокля беше баща й.
Седмица по-късно, родителите й обявиха че се развеждат.
И сега баща й се беше върнал. Или нещо такова.
Когато Хана се сети за посещението на баща си вчера се почувства зашеметена, неспокойна и ядосана едновременно. След трансформацията, тя си мечтаеше да я види отново.
Тя беше станала слаба, популярна и сигурна в себе си. В нейните мечти,той се връщаше заедно с Кейт, която изведнъж станала дебела и пъпчасала а Хана изглеждаше като богиня в сравнение с нея.
- Офф - изтърси тя. Някакъв човек излезе от вратата, тъкмо когато тя тръгна да влиза.
- Малко по-внимателно - измрънка човекът. Тогава Ханна вдигна погледът си. Тя стоеше до стъклената врата и една огромна жълта иглика. Човекът, който излезе беше...Мона.
Ченето на Хана без малко да падне. Същата изненада се изписа и на лицето на Мона. Те се огледаха изненадано.
- Какво правиш тук? - попита Хана.
- Посещавам един приятел на мама. Става въпрос за гърди. - Мона бутна бледо русата коса от рамото си на лунички. - Ти?
- Ъм..и при мен е така.
Хана огледа Мона внимателно. Радарът за глупости на Хана й подсказваше че Мона лъже. Но пък Мона вероятно можеше да усети същото за Хана.
- Е аз тръгвам. - Мона намести пазарската си чанта. - Ще ти звънна по-късно.
- Добре. - каза Хана.
Те тръгнаха в различни посоки. Хана се обърна и погледна Мона само за да види, че Мона я гледаше през рамо.
- Сега, внимавай. - каза Ингрид, внушителната, стоическа глевна сестра, която беше германка. Беше в стаята за контролен преглед и Ингрид обучаваше Хана как да сменя кошчето за отпадъци. Все едно беше трудно.
Всяка стая беше боядисана в зелено гуакамоле и единствените постери на стените бяха на кожни заболявания. Ингрид възложи на Хана да чисти извънболничните стаи, а когато Хана си вършеше добре работата щяха да и дадат да чисти болничните стаи, където бяха хората със сериозни изгаряния. Късметлийка.
Ингрид взе торбичката с боклук.
- Това го хвърляш в синята кофа отвън. Също така и инфекциозните отпадъци от кошчето. - тя посочи кошчето. - Те трябва да се отделят от останалите отпадъци. И трябва
да носиш тези.
Тя й подаде чифт латексови ръкавици. Хана ги погледна така сякаш бяха инфектирани.
След това Ингрид посочи коридора.
- Има 10 стаи - тя обясни - почисти ги и изхвърли боклука. После ела при мен.
Опитвайки се да не диша - тя се отвращаваше от миризмата на болни хора в клиниките - Хана влезе с мъка в малката стаичка с пособия за нея, за да вземе пликчета за боклук. Тя погледна към коридора, чудейки се къде са болничните стаи за пациенти с изгаряния. Джена била пациентка тук. Много неща я караха да се сеща за Нещото с Джена, колкото и да се опитваше да си я избие от главата. Все още не можеше да схване идеята, че някой знаеше и можеше да каже.
Въпреки че Нещото с Джена беше инцидент, понякога на Хана й се струваше, че не е точно така. Али беше измислила прякор на Джена - Снежанка, свързвайки я със Снежанката от Дисни, заради удивителната дразнеща прилика. Хана също мислеше, че Джена прилича на Снежанка, но в добрия смисъл. Джена не беше толкова изискана като Али, но имаше нещо странно красиво в нея. Хана си мислеше, че самата тя приличаше джуджето Дупи от Снежанка.
И все пак Джена беше любимата мишена на Али, затова в шести клас Хана пусна слух за гърдите на Джена в женската тоалетна. Тя също така беше разляла вода на столът на Джена в час по алгебра, за да изглежда все едно се е напишкала. Смееше се когато Джена се опитваше да говори на френски в час по френски...И когато парамедиците изнесоха Джена от къщата на дървото на Хана й призля. Тя беше първата, която се съгласи да направят номер на Тоби. Тогава тя си беше помислила " може би ако направим номер на Тоби, може и на Джена да направим ". Беше все едно е предизвикала съдбата. Автоматичните врати, които бяха отворени в края на коридора, изшумоляха и прекъснаха мислите на Хана. Тя замръзна, сърцето й започна да бие, надяваше се човека, който влизаше да бъде Шон, но не беше. Разочарована тя извади Блекберито си от джоба на жилетката й и набра номера му. Включи се гласовата поща и Хана затвори. Тя набра отново, мислейки си, че просто не е могъл да дигне на време, но гласовата поща се включи пак. "Хей Шон!" каза Хана след сигнала, опитвайки се да звучи безгрижно "Хана отново. Наистина бих искала да говорим и.. ъм, знаеш къде да ме намериш! "
Тя му бе оставила 3 съобщения днес, казвайки му, че ще бъде тук този следобед, но не получи никакъв отговор. Чудеше се дали не е на сбирка на V клуба - наскоро той даде обещание да не прави секс.. някога. Може би щеше да й се обади като свърши... Или може би не. Хана преглътна, опитвайки се да си избие тази възможност от главата. Хана стана и се запъти към гардеробната на служителите. Ингрид бе закачила чантата Ферагамо на Хана кукичката до раираното винилово нещо от Гап и тя едва подтисна желанието си потръпне. Тя пусна телефона си в чантата, грабна руло тоалетна хартия и бутилка спрей и намери празна стая. Може би вършейки работата си наистина щеше да държи мислите й далеч от Шон и А. След като изми мивката тя случайно блъсна метална кутия точно до мивката. Вътре в нея имаше картонени рафтове целите изписани с познати имена. Тейлън 3. Викодин. Порсат. Хана бръкна вътре. Имаше хиляда видове дрога. Просто.. седейки си там без ключалка. Джакпот. Хана бързо бутна няколко шепи Порсат в изненадващо дълбокия джоб на жилетката й. Поне щеше да си изкара забавно този уикенд с Мона. Тогава някой сложи ръката си на рамото на Хана. Тя подскочи и се заовърта настрани, изпускайки подгизналата тоалетна хартия и буркана с превръзки на пода.
- Само си сама в стая 2 ?
Хана бързо пъхна тоалетната хартия в кошчето, надявайки се дрогата да си остане в джоба й. Мястото на врата й, където я бе докосната Игрид, пламтеше.
- Тогава ела с мен. Има нещо в чантата ти, което притеснява пациентите.
- Сигурна ли си, че е от чантата ми ? Току-що бях при нея и..
Ингрид заведе Хана обратно в съблекалнята. Наистина имаше едно звънене, което идваше от джоба на чантата на Хана.
- Това е мобилният ми ! - духа на Хана подскочи. Може би Шон се бе обадил!
- Е, изключи ми звука. - каза Ингрид - И се връщай на работа.
Хана извади Блекберито си да види кой звънеше. Имаше ново съобщение.
Ханакис: Миенето на подове в Бил Бийч няма да ти помогне да си върнеш живота. Дори не можеш да изчистиш тази бъркотия. И между другото имам нещо за теб, което ще ти гарантира, че повече никога няма да си момичето на Роузууд Дей. -А
Хана се огледа объркана. Тя прочете бележката отново, а гърлото й пресъхна. Какво можеше да знае А, което гарантираше такова нещо ? Джена. Ако А знаеше.. Хана бързо написа не знаеш нищо и натисна ИЗПРАТИ. След секунда А отговори Знам всичко. МОГА ДА ТЕ СЪСИПЯ.
ГЛАВА СЕДМА: О КАПИТАНЕ, МОЙ КАПИТАНЕ
Вторник следобед. Емили отиваше към офиса на треньор Лорън.
- Може ли да говоря с вас ?
- Е, имам само няколко минути преди да предам това на служителите. - каза Лорън, държейки списък в ръце. Днес беше Роузууд Танк, първото състезание по плуване за сезона. Щеше да бъде приятелско състезание, всичките училища от района бяха поканени, нямаше да има точни, но Емили обикновено ставаше нервна независимо от това. Освен този път.
- Какво става Фийлдси ? - попита Лорън.
Лорън Кинкайд беше около трийсете с руса, изтощена коса и носеше тениски с мотивиращи плувни лозунги като ЯЖТЕ НИ БАЛОНЧЕТАТА и НИЕ ВНАСЯМЕ СТИЛ, ТАМ КЪДЕТО НЯМА СТИЛ. Тя бе треньорка на Емили от шест години.Първо в началната лига, после в дългосрочния курс и сега в Роузууд Дей. Не много хора познаваха Емили толкова добре - така, че да я наричат Фийлдси, да знаят, че любимото й ястие преди плуване е пепър стийк от Чайна Роуз. Което правеше нещата още по-трудни за Емили да ги каже.
- Искам да напусна. - измърмори Емили.
Лорън премигна. Изглеждаше зашеметена сякаш някой току-що й бе казал, че басейна е пълен с електрически змиорки.
- З-защо ?
Емили се втренчи в линолеумия под.
- Вече не е забавно.
Лорън си пое въздух.
- Е, не винаги е забавно. Понякога е работа.
- Знам, но.. Не искам да го правя повече.
- Сигурна ли си ?
Емили се вгледа. Мислеше, че беше сигурна. Миналата седмица беше сигурна. Тя плуваше от години без да се запитва дали й харесва или не. С помощта на Мая тя събра кураж да признае на себе си и родителите си, че иска да напусне. Разбира се това беше преди.. сега повече от всякога тя се чувстваше като йо-йо. В един момент искаше да напусне, на другия си искаше живота на нормално момиче обратно - живота, където ходеше да плува и се размотаваше със сестра й Каролин през уикендите, тъпееше със съотборниците си в училищния автобус и четеше хороскопа си в някое списание. Искаше й се свободно да следва интересите си отново. Освен.. какви бяха интересите й освен плуването ?!
- Чувствам се изтощена. - опита се да обясни Емили.
- Щях да те направя капитан.
Емили зяпна:
- Капитан ?
- Да. - Лорън щракаше с химикалката си. - Мисля, че го заслужаваш. Ти си добър съотборник, нали знаеш ? Но щом не искаш да плуваш вече, тогава...
Дори и по-големите й брат и сестра - Джейк и Бет, които бяха плували през 4те си години в гимназията и бяха взели стипендии в колеж, не бяха ставали капитани.
Лорън хвана свирката около врата й.
- Какво ще кажеш да те по-одпусна малко ? - Лорън хвана ръката на Емили - Знам, че е трудно. С приятелката ти..
- Да.. -Емили се втренчи в плаката на Лорън на Мичъл Филпс, надявайки се да не се разплаче пак. Всеки път, когато някой споменеше Али, а това бе веднъж на всеки десет минути, нейните очи се насълзяваха.
- Какво казваш ? -примами я Лорън
Емили заплете езика си м/у зъбите й. Капитан. Разбира се, тя беше шампион на 100-метра, но Роузууд Дей имаше тотално добър плувен отбор - Лани Илън бе 5та на 500-метра свободен стил на Нaционалното за юношите, а Станфорд бе обещал на Джени пълна стипендия другата година. Това, че Лорън избираше нея пред Лани и Джени означаваше нещо. Може би беше знак, че нейният йо-йо живот щеше да се върне към нормалното.
- Добре. - чу се да казва.
- Супер. - Лорън потупа ръката й. Тя посегна към една от многото картонени кутии с тениски и хвърли една на Емили. - За теб. Подарък за началото на сезона.
Емили я разгърна, а на нея пишеше гей момиче: опасни, когато са мокри. Tя погледна Лорън, гърлото й пресъхна. Лорън знаеше ?
- Това е против беди. - каза тя бавно - Знаеш, състезанието ?
Емили погледна тениската отново. Не пишеше гей момичета, а състезателни момичета.
- Ох.. -изграчи тя, сгъвайки тениската. - Благодаря.
- Това е против беди. - каза тя бавно - Знаеш, състезанието ?
Емили погледна тениската отново. Не пишеше гей момичета, а състезателни момичета.
- Ох.. -изграчи тя, сгъвайки тениската. - Благодаря.
Няма коментари:
Публикуване на коментар