Как започна всичко
Върни се в миналото, в годината на лятото между седми и осми клас. Имаш тен от излежаването пред облицования с камъчета басейн. Носиш новото си потниче с гол гръб (помниш ли, че всички носеха такива ?), а умът ти е зает с момчето, по което си хлътнала. Името му няма да споменаваме, но той ходи в съседното училище и подрежда дънките "Абъркомби" в мола. Хапваш си шоколадов корнфлейкс, точно както го обичаш - обилно полят с обезмаслено мляко, и виждаш лицето на момичето върху картонената кутия от млякото. ИЗЧЕЗНАЛА. Сладка е, може би повече и от теб. Гледаш я дръзко и си мислиш "хмм, сигурно и тя обича шоколадов корнфлейкс" Готова си да се хванеш на бас, че и тя би сметнала момчето от "Абъркомби" за готин. Чудиш се някой, който е толкова .. е, прилича толкова на теб, как може да е изчезнал. Мислеше, че само момичетата, които ходят по модни конкурси, свършват на кутията с обезмаслено мляко. Е, помили пак.
Ариа Монтгомъри, забива глава в моравата на Алисън Делариентис.
- Вкусно. -промърмори
- Тревата ли миришеш ? - обади се Емили Фийлдс зад нея, затваряйки вратата на Волвото на майка си, с рака обсипана с лунички.
- Ухае добре - каза Ариа, като отметна косата си на розови кичури назад и вдиша топлия сумрачен въздух. - На лято.
Емили махна за довиждане на майка си и дръпна крачолите на широките си дънки. Тя беше станала състезателка по плуване и макар, че изглеждаше страхотно в "Спийдо" никога не обличаше дрехи по тялото й, както правеха повечето момичета от седми клас. Това беше защото родителите й твърдяха, че характера се изглажда отвън навътре.(Макар Емили да се съмняваше, че като крие детската си блузка с надпис "Ирландските момичета се справят по-добре", ще затвърди характера си.)
- Ей, мацки - Алисън се появи в предния двор. Косата й беше вързана небрежно на конска опашка и все още носеше плисираната си поличка за хокей, с която беше на партито на отбора по случай края на годината, този следобед. Тя беше единствената от седмокласниците, която беше успяла да влезе в отбора и често се прибираше от училище с някое от "Чероки"тата напо-големите момичета от "Роузууд Дей", които слушаха Джей-Зи силно от колите си и я пръскаха с парфюм преди да слезне, за да не мирише на цигарите, които пушеха заедно.
- Какво пропуснах ? - обади се Спенсър Хейстингс, докато се промушваше през една малка дупка на оградата на Али, за да се присъедини към тях. Тя живееше в съседство. Отметна тъмно русата си коса, която беше на опашка, и отпи от бутилката минералната си вода. Спенсър не беше успяла да влезе в младежкия отбор като Али и й се налагаше да играе в отбора на седмокласниците. Цяла година ходеше на допълнителни тренировки, за да се подобри, и момичетата знаеха, че допреди малко също се е упражнявала да дриблира в задния двор. Тя не можеше да понася мисълта, че някой е по-добър от нея в нещо, особено пък Алисън.
- Чакайте ме, де ! - обърнаха се и видяха Хана Мартин, която слизаше от Мерцедеса на майка си. Препъна се в голямата си чанта и започна да размахва пухкавите си ръце. Откакто родителите й се разведоха миналата година, тя постоянно качва килограми и надраства размера на дрехите си. Макар, че Али завъртя очи, другите се престориха, че дори не се е случило. Точно каквото правят най-добрите приятели.
Алисън, Ариа, Спенсър, Хана и Емили се сближиха миналата година, когато родителите им ги бяха записали като доброволки в неделните следобеди в училищния благотворителен фонд на "Роузууд Дей", с изключение на Спенсър, която сама се беше записала. Дори и Алисън да не е подозирала за участието на другите четири момичета, те със сигурност знаеха за нейното. Тя беше перфектна. Красива, популярна, духовна., умна. Момчетата мечтаеха, а момичетата, дори и по-големите, да са на нейно място. Така че, когато за първи път Али се засмя на шега на Ария, зададе въпрос относно плуването на Емили, каза на Хана, че блузата й е божествена и сподели мнението си за писателските умения на Спенсър, че са дори по-добри и от нейните, те нямаше как да не бъдат .. зашеметени. Преди Али те се чувстваха старомодни. Като омачкани джинси с висока талия, който само леля им би обула, но тогава Али ги накара да се почувстват като най-жестокия модел на Стела Макартни, който някой би могъл да си позволи.
Сега, година по-късно, в последния ден на седми клас, те не бяха не просто най-добри приятелки, те бяха момичетата на гимназия "Роузууд Дей". Много неща се бяха случили. Всяко преспиване, всеки питник, беше ново приключение. Дори писането на домашни беше запомнящо се, щом го вършеха заедно. Но имаше неща, които всички те искаха да забравят. Имаше една тайна, за която дори не можеха да разговарят. Али беше казала, че тайните сплотяват приятелството и ако това беше вярно, те щяха да останат приятелки за цял живот.
- Толкова се радвам, че този ден свърши - Алисън се протегна лениво и побурна Спенсър обратно в дупката. - Към вашата плевня.
- Толкова се радвам, че седми клас свърши.- каза Ария, докато тя, Хана и Емили следваха Али и Спенсър към ремонтираната плевня, която беше превърната в стая за гости и където сестрата на Спенсър - Мелиса, живееше последните две години от гимназията. За щастие, тъкмо бе завършила и щеше да пътува до Прага това лято, така че хамбара беше на тяхно разположение.
Внезапно чуха много писклив глас:-
- Алисън! Хей, Алисън ! Спенсър !
Алисън се обърна към улицата.
- Не e истина. - прошепна
- Не е истина. - прошепнаха Ария, Спенсър и Емили също.
- Мамка му ! - намръщи се Хана
Това беше играта, която Али беше откраднала от завършващия си гимназия брат, Джейсън. Той и приятелите му я играеха в началното училище, докато бяха на партита и се разделяха на области, след което започваха да свалят момичетата. Ако кажеш последен "Не е истина" означава, че ще се забавляваш с грозно момиче, докато приятелите ти си прекарват чудесно със своите секси момичета, което всъщност означава, че си непривлекателен толкова, колкото момичето с което си. В случая на Али, момичетата казваха "Не е истина", когато имаше някой грозен, не готин, или за нещастие стоеше близо до тях.
Този път "Не е истина" беше за Мона Вандерлал, глупачката, която живееше надолу по улицата и на която любимото и занимание в миналото беше да се опитва да бъде приятелка на Алисън и Спенсър. Както и нейните приятелки Челси Бледсой и Фи Темпелтън. Челси е момичето, което беше хакнало компютърната система на училището и беше казала на директора как да я пази по-сигурна. Фи, пък, ходеше навсякъде като постоянно повтаряше "йо-йо". И трите бяха от тихите предградия на града. Мона беше на своя Разор скутер, Челси на своето черно планинско колело, а Фи беше пеша със своето "йо-йо", естествено.
- Момичета искате ли да наминете към нас и да гледаме "Фактора на страха" ? - попита ги Мона
- Съжалявам, малко сме заети. - отвърна и Алисън
Челси се намръщи.
- Не искате ли да видите кога изяждат буболечките ?
- Противно ! - Спенсър прошепна на Ария, която започна да се преструва, че яде невидими въшки като маймуна, от главата на Хана.
- Иска ми се да можехме. - Каза Алисън като наклони главата си. - Плануваме това приспиване от отдавна, но може би следващия път ?
Мона погледна тротоара и каза:
- Добре.
- Ще се видим. - Алисън се обърна като въртеше очите си, а момичетата направиха същото.
Минаха през задната врата на двора на Спенсър. От ляво беше задния двор на съседите на Али, където родителите й строяха бесетка с двадесет места за техните семейни пикници.
- Слава Бога, че работниците не са закъснели. - каза Али като видя жълтия булдозер.
- Казвали ли са ти нещо отново ? - попита я Емили
- Спокойно, Убийце. - каза Алисън, а другите се засмяха. Понякога момичетата казват на Емили "Убийца" като личен питбул на Алисън. Емили го намираше за смешно също, но напоследък не само тя се смееше. Хамбара беше точно отпред. Беше малък и уютен с голям прозорец, който гледаше към огромната ферма на Спенсър, със собствена вятърна мелница.
Тук в Роузууд, щата Пенсилвания, малко предградие на двайсетина километра от Филаделфия, е по-добре да живееш в двадесет и пет стайна ферма с басейн, облицован с мозайка и гореща вана, като къщата на Спенсър, отколкото в сглобяем МакМеншън. Роузууд мирише на люляци и окосена морава през лятото и на чист сняг и дървени печки през зимата. Имаше много високи и буини борове, акри на семейните ферми и най-сладките лисици и зайци. Имаше забележителни магазини и имоти от колониалната ера. Паркове за рождените дни, завършването или просо за разходка. Момчетата бяха красиви, по нежен, здрав начин. Това беше основната линия на Филаделфия. Беше пълно със стари и аристократични фамилии и на практика древни скандали.
Още щом стигнаха до хамбара момичетата чуха смях, който идваше отвътре.
Някой изпищя:
- Казах да престанеш !
- О Боже ! - изстена Спенсър - Какво прави тя тук ?
Когато Спенсър надникна пред ключалката видя Мелиса, нейната превзета и добра във всичко сестра, и Иън Томас, нейният елегантен приятел, да се борят на дивана. Спенсър изрита вратата с токчето на обувката си. Хамбара миришеше на мъх и малко прегорели пуканки. Мелиса се обърна:
- Какво по дя ... ? - попита тя, след което забеляза другите. - Здравейте, момичета.
Момичетата погледнаха Спенсър. Тя постоянно се оплакваше, че Мелиса е злобна кучка, затова те винаги бяха изненадани, когато Мелиса се държеше приятелски.
Иън стана, обтегна се и се ухили на Спенсър.
- Хей.
- Здрасти Иън. - отвърна Спенсър с по-висок грас. - Не знаех, че си тук.
- Напротив, знаеше. - Усмихна й се Иън като се опитваше да флиртува. - Ти ни шпионираше/
Мелиса пооправи дългата си руса коса и черната си копринена лента за коса и се втренчи в Спенсър.
- Е, какво става ? - попита я Мелиса малко обвинително
- Ние просто.. не исках да ви притеснявам. - запелтечи Спенсър - Но се предполагаше, че ние ще сме тук тази вечер.
Иън игриво удари Спенсър по рамото.
- Просто се занасях с теб. - подразни я той
Част от шията й почервеня. Иън имаше руса коса, заспали с цвят на лешник очи и готини плочки на корема.
- Уау ! - каза Али прекалено силно.
Всички глави се обърнаха към нея:
- Мелиса, ти и Иън сте перфектната двойка. Никога не съм ти го казвала, но винаги съм си го мислела. Не си ли съгласна, Спенс ?
Спенсър примигна:
- Ъм ? - каза тихо
Мелиса се вгледа озадачено за секунда в Али, после се обърна към Иън:
- Може ли да поговорим отвън ?
Момичетата гледаха как Иън излиза. Те пиеха от бутилките с ликьор на родителите си, само при положение, че са супер прикрити. Докато Иън излизаше навън, той остави празната бутилката долу и им се усмихна широко.
- Адиос, дами - намигна им той преди да затвори вратата.
Алисън скръсти ръцете си.
- Още един решен проблем от Али Д. Сега ще ми благодарите ли, Спенс ?
Спенсър не отговори. Беше твърде заета да наднича пред прозореца на хамбара. Светулките вече бяха започнали да осветяват пурпурното небе. Хана си взе цяла шепа от оставената купа с пуканки и каза:
- Иън е толкова секси. Дори повече от Шон. Шон Акард беше едно от най-сладките момчета в техния клас. И предмет на постоянните фантазии на Хана.
- Знаеш ли какво чух ? - попита Али, докато сядаше на дивана. - Шон наистина харесва момичета, които имат добър апетит.
Хана се изчерви:
- Наистина ?
- Не. - изсумтя Алисън
Хана бавно върна шепата с пуканки в купата.
- И така, момичета. Знам перфектното нещо, което можем да правим. - каза Али
- Надявам се няма да се веем отново ? - засмя се Емили. Те го бяха правили това миналия месец във вледеняващия студ и макар, че Хана беше отказала да се съблече само по долната си тениска и бикини , другите тичаха близо до безплодната нива.
- На теб ти хареса малко повече - промърмори Алисън. Усмивката на Емили избледня от устните й. - Но, не. Това го бях оставила за последния ден от училище. Научих се как да хипнотизирам хората.
- Хипнотизираш ? - повтори Сенсър
- Сестрата на Мат ме научи. - отговори Алисън докато гледаше снимките на Мелиса и Иън, окачени в рамки над камината. Гаджето й тази седмица, Мат, имаше пясъчно руса коса, точно като тази на Иън.
- Как го правите ? - попита я Хана
- Съжалявам, но се заклех да не казвам. - каза Али и се обърна. - Искаш ли да видиш как действа ?
Ария се намръщи и седна върху една лавандулова възглавничка на пода.
- Не знам..
- Защо не ? - очите на Али се спряха върху плюшеното прасе, което надничаше от плетената чанта на Ария. Тя винаги мъкнеше странните си вещи с нея - плюшени играчки, случайни страници, откъснати от стари романи, пощенски картички от места, които никога не е посещавала.
- Хипнотизирането не те ли кара да казваш неща, които не искаш ? - попита Ария
- Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш ? - отвърна Алисън - И защо все още носиш това плюшено прасе навсякъде ? - Алисън посочи прасето
Ария се сви и извади прасето от чантата.
- Баща ми ми купи Пигтуния от Германия. То ми дава съвети относно любовта. - каза Ария и продължи да стиска прасето.
- Държиш си ръцете върху дупето му. - изписка Али, а Емили започна да се смее. - Освен това, защо носиш нещо, което ти е дал баща ти ?
- Не е смешно ! - каза Ария и завъртя глава пред лицето на Емили.
Всички замлъкнаха за няколко секунди и момичетата погледнаха безучастно една е друга. Това се беше случвало доста напоследък. Някой, обикновено Али, споменаваше нещо, от което някой се разстройваше, но всички бяха твърде срамежливи да попитат какво става.
Спенсър наруши тишината:
- Хипнотизиран, ъм, това звучи малко като скеч.
- Не знаеш нищо за това. - отвърна Алисън бързо - Хайде. Бих могла да ви го направя на всички изведнъж.
Спенсър махна колана от полата си, Емили изкара въздух през зъбите си, а Ария и Хана размениха погледи. Али винаги имаше нови неща, които да предложи на момичетата да изпробват. Миналото лято пробваха да пушат семена от глухарче, за да видят дали ще започнат да халюцинират. След това, есента те плуваха в езерцето Пекс, независимо, че там беше открито мъртво тяло. Но работата беше там, че те в повечето случаи не искаха да правят нещата, които Алисън им предлагаше. Обичаха я толкова много, но понякога я мразеха също. Заради това, че ги командваше и заклинанието, което беше хвърлила върху тях. Понякога в присъствието на Али те не се чувстваха истински. Имаха чувството, че са кукли и Али управлява всяко тяхно движение. Всяка от тях поне веднъж си бе мечтала да има силата да каже "не" на Али.
- Ти искаш да го направиш, нали Емили ? - попита Алисън
- Ъм - гласът на Емили трепереше - Ами ..
- Аз ще го направя - намеси се Хана
- Аз също - добави бързо Емили
Спенсър и Ария неохотно кимнаха.
Доволна, Алисън изгаси всички светлини и запали няколко сладко ванилово ароматизирани свещи, които бяха на масичката за кафе. Тогава се изправи отново и изтананика:
- Добре, всички се отпуснете.- каза тя, а момичетата се подредиха в кръг върху килима.
- Ударите на сърцата ви се забавят. Мислете успокояващо. Ще започна да броя от сто надолу и щом докосна всички от вас ще бъдете под мой контрол.
- Призрачно. - засмя се Емили
Алисън започна:
- сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем .. двадесет и две .. единадесет .. четири .. три .. - тя докосна челото на Ария с възглавничката на палеца си. Спенсър разкръстоса краката си, а левия крак на Ария трепна. - Две. - тя бавно докосна Хана, после Емили и накрая стигна до Спенсър. - Едно.
Очите на Спенсър се отвориха рязко преди Алисън да я докосне. Тя отскочи до прозореца.
- Какво правиш ? - прошепна Али - Разваляш момента.
- Тук е твърде тъмно. - каза Спенсър, изправи се и дръпна завесите.
- Не. - дръпна я за раменете Алисън. - Трябва да бъде тъмно, за да проработи.
- О, я стига. Не трябва. - изсумтя Спенсър и се дръпна силно, за да се освободи.
- Трябва.
Спенсър сложи ръцете на бедрата си.
- Искам да е по-светло. Може би всички го искаме.
Алисън погледна другите. Те все още бяха със затворени очи. Спенсър не се предаваше:
- Не може винаги да е както ти искаш, Али. Нали знаеш ?
Алисън се изсмя:
- Затвори ги!
Спенсър си разтърка очите.
-Боже, вземи си хапче.
- Мислиш, че ми трябва хапче ? - Алисън попита Спенсър
Двете се взираха една в друга за няколко секунди. Това беше един от нелепите спорове като кой първи е видял новата покля-поло на Лакосте в Нейман Маркъс или дали медните отблясъци изглеждат твърде металични. Но това наистина беше нещо различно. Нещо по-голямо. Накрая Спенсър блъсна вратата:
- Напусни !
- Добре - Алисън закрачи навън.
- Супер. - но само след няколко секунди Спенсър я последва. Небето все още беше тъмно в сини отенъци, нямаше нищо светнато в къщата на родителите й. Беше тихо, дори щурците бяха тихи, а Спенсър можеше да чуе дишането си.
- Изчакай малко. - извика тя и затръшна вратата зад себе си. - Алисън ! - но нямаше и следа от Алисън.
Когато Ария чу затръшването на вратата, тя отвори очи.
- Алисън. - извика тя. - Момичета ? - но нямаше отговор.
Тя се огледа. Емили и Хана седяха на килима, а вратата беше отворена. Ария отиде до верандата, но там нямаше никого. Придвижи се на пръсти до двора на Али, дърветата се люшкаха пред нея, нямаше никакъв друг шум.
- Али ? - прошепна тя. Нищо. - Спенсър ?
Вътре Емили и Хана си протъркваха очите.
- Току-що сънувах най-шантавия сън. - каза Емили - Имам предвид, мисля, че беше сън. Стана толкова бързо. - Алисън падна в наистина дълбок кладенец, навсякъде имаше от онези гигантски растения.
- Моят сън беше същия. - каза Хана
- Беше ? - попита Емили
Хана кимна.
- Е, нещо такова. Имаше огромно растение и мисля, че видях Алисън също. Може да е била нейната сянка, но със сигурност беше тя.
- Уау. - прошепна Емили. Спогледаха се с широко отворени очи.
- Момичета ? - Ария влезна отново в хамбара. Изглеждаше наистина много бледа.
- Добре ли си ? - попита я Емили.
- Къде е Алисън ? - попита Ария и протърка челото си. - И Спенсър ?
- Не знаем. - каза Хана.
Точно в този момент Спенсър се появи в хамбара. Всички момичета скочиха.
- Какво ? - попита тя.
- Къде е Али ? - бързо попита Хана.
- Не знам. - прошепна Спенсър.- Мислех .. не знам.
Момичетата млъкнаха. Единственото, което се чуваше, бяха три клона, които се плъзгаха по прозореца. Звучеше сякаш някой драска с ноктите по стъклото.
- Мисля, че искам да се прибера. - каза Емили.
На следващата сутрин те все още нямаха вест от Алисън. Момичетата се свързаха потелефона една с друга. Този път бяха само четири, а не пет.
- Мислиш ли, че ни е ядосана ? - попита Хана - Изглеждаше откачено цяла вечер.
- Сигурно е при Кати. - каза Спенсър. Кати е една от приятелките на Алисън от отбора по хокей.
- Или пък е с Тифани, момичето от лагера ? - предложи Ария.
- Сигурна съм, че се забавлява някъде. - каза бързо Емили.
Една по една, те получаваха обаждания от г-н Делаурентис, който ги питаше дали са чували Али. Първоначално и четирите я прикриваха. Беше като не написано правило: Те прикриха Емили, когато тя се прибра в единадесет вечерта, полицейския вечерен час през почивните дни ; излъгаха заради Спенсър, когато тя взе палтото на Мелиса и без да иска го забрави на седалката си във влака ; и още много такива случаи. Но със всеки разговор с г-н Делаурентис, странни чувства напираха в стомасите им. Нещо ужасно се беше объркало.
Същия следобед г-н Делаурентис се обади отново, този път паникьосан. Вечерта, смейството на Алисън вече беше звъннало в полицията и на другата сутрин имаше патрулки и ванове за местните новини отвън на моравата на Делаурентис. Това беше един вид като мокър сън за местните новини - хубаво, богато момиче .. изчезнало в едно от най-безопасните места в страната.
Хана се обади на Емили след като беше гледала първия репортаж за Алисън.
- Позицията разпита ли те днес ?
- Да. - прошепна Емили.
- Мен също. Не си им казала за .. - тя спря - за онова нещо с Джена, нали ?
- Не ! - ахна Емили - Мислиш, ли че знаят нещо ?
- Не, не биха могли. - прошепна Хана след секунда- Ние сме единствените, които знаят. Ние четирите .. и Алисън.
Полицията разпита момичетата, всяка по отделно, както и другите от Роузууд, от инструктора на Али по гимнастика във втори клас, до момчето, което веднъж и бе продало Марлборо. Това беше лятото преди осми клас. Предполагаше се, че момичетата ще флиртуват с момчетата на партитата при басейните. Да ядат пуканки в домовете си заедно. И да пазаруват по цял ден в мола Кинг Джеймс. Вместо това те седяха сами и плачеха или пък се взираха в стените, покрити със снимки. Спенсър чистеше стаята си, чудеше за какво всъщност беше кавгата й с Али и мислеше за нещата за Али, които само тя знаеше. Хана прекарваше часове на пода в стаята си, криейки празни пакетчета чипс под матрака си. Емили не можеше да спре да мисли за писмото, което беше изпратила на Али преди тя да изчезне. Дали Али изобщо го е получила ? А пък Ария седеше на бюрото си с Пигтуния. Бавно момичетата започнаха да се търсят все по-малко. Една и съща мисъл се въртеше в главите и на четирите момичета, но нямаше какво повече да си кажат. Лятото мина, дойде училището. Мина и то, дойде следващото лято, но Али още я нямаше. Полицията продължаваше да търси, но по-малко. Медията загуби интерес, интересна към тройното убийство намаля. Дори и сем.Делауренис се преместиха, две години и половина след изчезването на Алисън. Нещо се промени и за Ариа, Хана, Емили и Спенсър също. Сега, когато преминаваха улицата на Али и случайно поглеждаха към къщата й, те не заплакваха моментално. Вместо това, те започваха да чувстват нещо друго.
Облекчение.
Разбира се, Алисън беше Алисън. Тя беше рамото, на което можеш да поплачеш. Единствената, която би помолила да разбере какво изпитва момчето, по което си падаш, към теб. И последната, която има думата, как ти стоят новите дънки. Но момичетата се страхуваха от нея много. Али знаеше повече за тях от когото и да било друг. Включително и лошите неща, които те искаха да погребат като труп в земята. Беше ужасяващо да мислят, че Али може да е мъртва, но ако беше .. поне тайните им щяха да останат скрити. И те бяха, но само за три години.
- Хипнотизирането не те ли кара да казваш неща, които не искаш ? - попита Ария
- Има ли нещо, което не можеш да ни кажеш ? - отвърна Алисън - И защо все още носиш това плюшено прасе навсякъде ? - Алисън посочи прасето
Ария се сви и извади прасето от чантата.
- Баща ми ми купи Пигтуния от Германия. То ми дава съвети относно любовта. - каза Ария и продължи да стиска прасето.
- Държиш си ръцете върху дупето му. - изписка Али, а Емили започна да се смее. - Освен това, защо носиш нещо, което ти е дал баща ти ?
- Не е смешно ! - каза Ария и завъртя глава пред лицето на Емили.
Всички замлъкнаха за няколко секунди и момичетата погледнаха безучастно една е друга. Това се беше случвало доста напоследък. Някой, обикновено Али, споменаваше нещо, от което някой се разстройваше, но всички бяха твърде срамежливи да попитат какво става.
Спенсър наруши тишината:
- Хипнотизиран, ъм, това звучи малко като скеч.
- Не знаеш нищо за това. - отвърна Алисън бързо - Хайде. Бих могла да ви го направя на всички изведнъж.
Спенсър махна колана от полата си, Емили изкара въздух през зъбите си, а Ария и Хана размениха погледи. Али винаги имаше нови неща, които да предложи на момичетата да изпробват. Миналото лято пробваха да пушат семена от глухарче, за да видят дали ще започнат да халюцинират. След това, есента те плуваха в езерцето Пекс, независимо, че там беше открито мъртво тяло. Но работата беше там, че те в повечето случаи не искаха да правят нещата, които Алисън им предлагаше. Обичаха я толкова много, но понякога я мразеха също. Заради това, че ги командваше и заклинанието, което беше хвърлила върху тях. Понякога в присъствието на Али те не се чувстваха истински. Имаха чувството, че са кукли и Али управлява всяко тяхно движение. Всяка от тях поне веднъж си бе мечтала да има силата да каже "не" на Али.
- Ти искаш да го направиш, нали Емили ? - попита Алисън
- Ъм - гласът на Емили трепереше - Ами ..
- Аз ще го направя - намеси се Хана
- Аз също - добави бързо Емили
Спенсър и Ария неохотно кимнаха.
Доволна, Алисън изгаси всички светлини и запали няколко сладко ванилово ароматизирани свещи, които бяха на масичката за кафе. Тогава се изправи отново и изтананика:
- Добре, всички се отпуснете.- каза тя, а момичетата се подредиха в кръг върху килима.
- Ударите на сърцата ви се забавят. Мислете успокояващо. Ще започна да броя от сто надолу и щом докосна всички от вас ще бъдете под мой контрол.
- Призрачно. - засмя се Емили
Алисън започна:
- сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем .. двадесет и две .. единадесет .. четири .. три .. - тя докосна челото на Ария с възглавничката на палеца си. Спенсър разкръстоса краката си, а левия крак на Ария трепна. - Две. - тя бавно докосна Хана, после Емили и накрая стигна до Спенсър. - Едно.
Очите на Спенсър се отвориха рязко преди Алисън да я докосне. Тя отскочи до прозореца.
- Какво правиш ? - прошепна Али - Разваляш момента.
- Тук е твърде тъмно. - каза Спенсър, изправи се и дръпна завесите.
- Не. - дръпна я за раменете Алисън. - Трябва да бъде тъмно, за да проработи.
- О, я стига. Не трябва. - изсумтя Спенсър и се дръпна силно, за да се освободи.
- Трябва.
Спенсър сложи ръцете на бедрата си.
- Искам да е по-светло. Може би всички го искаме.
Алисън погледна другите. Те все още бяха със затворени очи. Спенсър не се предаваше:
- Не може винаги да е както ти искаш, Али. Нали знаеш ?
Алисън се изсмя:
- Затвори ги!
Спенсър си разтърка очите.
-Боже, вземи си хапче.
- Мислиш, че ми трябва хапче ? - Алисън попита Спенсър
Двете се взираха една в друга за няколко секунди. Това беше един от нелепите спорове като кой първи е видял новата покля-поло на Лакосте в Нейман Маркъс или дали медните отблясъци изглеждат твърде металични. Но това наистина беше нещо различно. Нещо по-голямо. Накрая Спенсър блъсна вратата:
- Напусни !
- Добре - Алисън закрачи навън.
- Супер. - но само след няколко секунди Спенсър я последва. Небето все още беше тъмно в сини отенъци, нямаше нищо светнато в къщата на родителите й. Беше тихо, дори щурците бяха тихи, а Спенсър можеше да чуе дишането си.
- Изчакай малко. - извика тя и затръшна вратата зад себе си. - Алисън ! - но нямаше и следа от Алисън.
Когато Ария чу затръшването на вратата, тя отвори очи.
- Алисън. - извика тя. - Момичета ? - но нямаше отговор.
Тя се огледа. Емили и Хана седяха на килима, а вратата беше отворена. Ария отиде до верандата, но там нямаше никого. Придвижи се на пръсти до двора на Али, дърветата се люшкаха пред нея, нямаше никакъв друг шум.
- Али ? - прошепна тя. Нищо. - Спенсър ?
Вътре Емили и Хана си протъркваха очите.
- Току-що сънувах най-шантавия сън. - каза Емили - Имам предвид, мисля, че беше сън. Стана толкова бързо. - Алисън падна в наистина дълбок кладенец, навсякъде имаше от онези гигантски растения.
- Моят сън беше същия. - каза Хана
- Беше ? - попита Емили
Хана кимна.
- Е, нещо такова. Имаше огромно растение и мисля, че видях Алисън също. Може да е била нейната сянка, но със сигурност беше тя.
- Уау. - прошепна Емили. Спогледаха се с широко отворени очи.
- Момичета ? - Ария влезна отново в хамбара. Изглеждаше наистина много бледа.
- Добре ли си ? - попита я Емили.
- Къде е Алисън ? - попита Ария и протърка челото си. - И Спенсър ?
- Не знаем. - каза Хана.
Точно в този момент Спенсър се появи в хамбара. Всички момичета скочиха.
- Какво ? - попита тя.
- Къде е Али ? - бързо попита Хана.
- Не знам. - прошепна Спенсър.- Мислех .. не знам.
Момичетата млъкнаха. Единственото, което се чуваше, бяха три клона, които се плъзгаха по прозореца. Звучеше сякаш някой драска с ноктите по стъклото.
- Мисля, че искам да се прибера. - каза Емили.
На следващата сутрин те все още нямаха вест от Алисън. Момичетата се свързаха потелефона една с друга. Този път бяха само четири, а не пет.
- Мислиш ли, че ни е ядосана ? - попита Хана - Изглеждаше откачено цяла вечер.
- Сигурно е при Кати. - каза Спенсър. Кати е една от приятелките на Алисън от отбора по хокей.
- Или пък е с Тифани, момичето от лагера ? - предложи Ария.
- Сигурна съм, че се забавлява някъде. - каза бързо Емили.
Една по една, те получаваха обаждания от г-н Делаурентис, който ги питаше дали са чували Али. Първоначално и четирите я прикриваха. Беше като не написано правило: Те прикриха Емили, когато тя се прибра в единадесет вечерта, полицейския вечерен час през почивните дни ; излъгаха заради Спенсър, когато тя взе палтото на Мелиса и без да иска го забрави на седалката си във влака ; и още много такива случаи. Но със всеки разговор с г-н Делаурентис, странни чувства напираха в стомасите им. Нещо ужасно се беше объркало.
Същия следобед г-н Делаурентис се обади отново, този път паникьосан. Вечерта, смейството на Алисън вече беше звъннало в полицията и на другата сутрин имаше патрулки и ванове за местните новини отвън на моравата на Делаурентис. Това беше един вид като мокър сън за местните новини - хубаво, богато момиче .. изчезнало в едно от най-безопасните места в страната.
Хана се обади на Емили след като беше гледала първия репортаж за Алисън.
- Позицията разпита ли те днес ?
- Да. - прошепна Емили.
- Мен също. Не си им казала за .. - тя спря - за онова нещо с Джена, нали ?
- Не ! - ахна Емили - Мислиш, ли че знаят нещо ?
- Не, не биха могли. - прошепна Хана след секунда- Ние сме единствените, които знаят. Ние четирите .. и Алисън.
Полицията разпита момичетата, всяка по отделно, както и другите от Роузууд, от инструктора на Али по гимнастика във втори клас, до момчето, което веднъж и бе продало Марлборо. Това беше лятото преди осми клас. Предполагаше се, че момичетата ще флиртуват с момчетата на партитата при басейните. Да ядат пуканки в домовете си заедно. И да пазаруват по цял ден в мола Кинг Джеймс. Вместо това те седяха сами и плачеха или пък се взираха в стените, покрити със снимки. Спенсър чистеше стаята си, чудеше за какво всъщност беше кавгата й с Али и мислеше за нещата за Али, които само тя знаеше. Хана прекарваше часове на пода в стаята си, криейки празни пакетчета чипс под матрака си. Емили не можеше да спре да мисли за писмото, което беше изпратила на Али преди тя да изчезне. Дали Али изобщо го е получила ? А пък Ария седеше на бюрото си с Пигтуния. Бавно момичетата започнаха да се търсят все по-малко. Една и съща мисъл се въртеше в главите и на четирите момичета, но нямаше какво повече да си кажат. Лятото мина, дойде училището. Мина и то, дойде следващото лято, но Али още я нямаше. Полицията продължаваше да търси, но по-малко. Медията загуби интерес, интересна към тройното убийство намаля. Дори и сем.Делауренис се преместиха, две години и половина след изчезването на Алисън. Нещо се промени и за Ариа, Хана, Емили и Спенсър също. Сега, когато преминаваха улицата на Али и случайно поглеждаха към къщата й, те не заплакваха моментално. Вместо това, те започваха да чувстват нещо друго.
Облекчение.
Разбира се, Алисън беше Алисън. Тя беше рамото, на което можеш да поплачеш. Единствената, която би помолила да разбере какво изпитва момчето, по което си падаш, към теб. И последната, която има думата, как ти стоят новите дънки. Но момичетата се страхуваха от нея много. Али знаеше повече за тях от когото и да било друг. Включително и лошите неща, които те искаха да погребат като труп в земята. Беше ужасяващо да мислят, че Али може да е мъртва, но ако беше .. поне тайните им щяха да останат скрити. И те бяха, но само за три години.
глава първа: портокали, праскови и липи. о !
- Най-сетне някой купи къщата на Делаурентес. - каза майката на Емили Фийлдс
Беше съботен следобед, госпожа Фийлдс седеше на кухненската маса и проверяваше сметките. Емили почувства, че ваниловия коук, който пиеше вледени носа й.
- Мисля, че се е нанесло ново момиче, на твоята възраст. - продължи г-жа Фийлдс - Мислех си да занеса тази кошница днес, искаш ли да ме заместиш ? - посочи тя целофана на щанда.
- За Бога мамо, не ! - отвърна Емили.
Откакто спря да преподава в началното училище миналата година, майката на Емили беше станала неофициална дама, която посреща новите жители на Роузууд, щата Пенсилвания. Тя събираше милион случайни неща - изсушени плодове, тези плоски нещица, които се използват, за да се отворят буркани, керамични пиленца (майката на Емили беше обсебена от тях), пътеводител за хановете в Роузууд, и всичко това можеше да се открие в кошниците, с които посрещаше новите жители. Тя беше прототипна майка от предградията. Г-жа Фийлдс стана и прокара пръсти през увредената от хлора коса на Емили.
- Толкова ли ще те разстрой, ако отидеш там, миличка ? Може би трябва да изпратя Кералайн ?
Емили погледна сестра си Кералайн, която се излежаваше и гледаше "Д-р Фил". Емили поклати глава.
- Не, няма проблем. Ще го направя.
Разбира се, Емили хленчеше и въртеше очи понякога, но истината беше, че щом майка й я е помолила, тя ще направи каквото трябва. Тя беше почти винаги права, четирикратна шампионка по плуване и много послушна дъщеря. Следваше правилата и молбите лесно идваха при нея.
Плюс, вътре в себе си, тя искаше да види къщата на Алисън още отново. Изглежда всички бяха позабравили изчезването на Али отпреди три години, два месеца и дванадесет дни, но Емили не беше. Дори и сега не можеше да погледне в годишника от седми клас без да се сгуши на топка. Понякога в дъждовните дни, Емили все още препрочиташе старите бележки на Али, които тя криеше в кутия, от обувки Адидас, под леглото си. Тя дори пазеше и кадифените панталони, който Алисън и беше заела, висящи на дървена закачалка в гардероба й, макар че й бяха доста малки вече. Беше прекарала последните няколко самотни години, копнеейки за приятелка като Али, но вероятно нямаше да се случи. Тя не беше перфектната приятелка, имаше си своите недостатъци, но беше твърде трудно да се замени.
Емили се изправи и взе ключовете за Волвото от кукичката до телефона.
- Връщам се след малко. - каза тя, докато затваряше вратата зад себе си.
Първото нещо, което тя видя, когато стигна до старата къща на Алисън, на края на улицата, беше огромна купчина боклук, който седеше на бордюра и голям син знак СВОБОДНО. Присви очи и разбра, че част от нещата са на Алисън. Разпозна стария, претрупан с вещи, бял стол на Али. Семейство Делаурентис се бяха изнесли преди девет месеца. Очевидни бяха оставили някои вещи.
Тя паркира зад голяма каравана и слезе от Волвото.
- Уоу ! - прошепна тя като се опитваше да запази гласът й да не трепне. Под стола имаше купчина мръсни книги. Емили се наведе, за да ги разгледа - Червения символ на куража ; Принцът и просякът ; Спомни си как ги четеше в часа по английски на госпожа Питърс в седми клас, говореха за символизъма, метафорите и развръзката. Имаше още книги на земята, някои от тях изглеждаха като стари тетрадки. Също така, имаше и кутии с надписи: Дрехите на Алисън ; Книгите на Алисън. Емили надникна в щайгата до нея и видя панделка в червено и синьо. Извади я за малко и осъзна, че това е медалът й от шести клас, който беше оставила у Алисън, когато си браха играли на Олимпийски Секс Богини.
- Искаш ли го ?
Емили се стресна. Видя високо, слабо момиче с жълтеникава кожа и разрошена тъмно кафява, къдрава коса. То беше облечено в жълт потник, чийто връзки се спускаха по раменете й и разкриваха зелените презрамки на сутиена й. Медала се изплъзна от ръцете на Емили и издрънча на земята.
- О, не ! - каза Емили и се наведе, за да го вземе.
- Можеш да вземеш всичко, което поискаш. Виждаш ли знака ?
- Не, няма проблем.
- Мая Джерман. Тъкмо се нанесох. - момичето подаде ръка.
- Аз .. - думите заглъхнаха от устата на Емили. - Аз съм Емили. - каза накрая, хвана ръката на Мая и я разтърси. Почувства го наистина нормално - да се здрависа с момиче. Не можеше да се сети дали го е правила преди. Почувства, че и прилошава. Може би не беше яла достатъчно на закуска ?
Мая посочи оставените неща на земята:
- Можеш ли да повяваш, че всички тези неща бяха оставени в моята стая ? Трябваше сама да изнеса всичко. Гадост !
- Да, всички бяха на Алисън. - прошепна Емили.
Мая спря, за да разгледа някои от книгите. Дръпна презрамката на потника си нагоре по рамото й.
- Приятелка ли ти е ?
"Е ?" Може би Мая не е чула за изчезването на Алисън ? - зачуди се Емили.
- Да, беше преди много време. Заедно с други момичета, които живеят тук, бяхме компания. - обясни Емили като не спомена частта с отвличането, убийството или каквото там се е случило, което дори не може и да си го представи. - В седми клас, а аз сега съм единадесети в "Роузууд Дей". - Учебната година щеше да започне след седмица, както и тренировките по плуване, което означаваше, че щеше да плува по три часа дневно. Но на Емили дори не и се мислеше за това.
- Аз също ще уча в "Роузууд Дей". - усмихна се Мая. Седна върху стола на Алисън и продължи да говори - Родителите ми говорят само за това каква късметлийка съм, че ме приеха в "Роузууд Дей" и колко различно ще е в сравнение със старото ми училище в Калифорния. Като, предполагам, нямате мексиканска храна тук, нали ? Тоест истинска мексиканска храна - като калифорнийско-мексиканска храна. Предлагаха я в стола ии .. мм, много беше вкусна. Ще трябва да свикна с такото, макар че ми се повръща от него.
- О ! - усмихна се Емили. Това момиче наистина обичаше да говори. - Предполагам храната е смотана.
Мая скочи от стола:
- Въпросът ми може и да ти се стори откачен, при положение, че току-що се срещнахме, но би ли ми помогнала да пренеса остатъка от багажа в стаята си ? - тя посочи няколко кутии в края на камиона.
Емили примигна. Да влезе в старата стая на Алисън ? Но би била наистина груба, ако откаже, нали ?
- Разбира се. - каза несигурно тя.
Фоайето все още миришеше на сапуна на Дав, а потпурите бяха по същия начин, както когато сем. Делаурентис живееше тук. Емили спря на вратата и изчака Мая да я упъти накъде да отиде, макар и да знаеше, че може да открие старата стая на Али, в края на коридора, дори и със затворени очи. Кутиите с багаж бяха навсякъде, дори имаше две сиви хрътки, които се показваха на вратата на кухнята.
- Не им обръщай внимание. - каза Мая докато се качваше по стълбите към стаята си и отвори вратата с крак, покрит с хавлиена кърпа.
- Леле. Изглежда същото. - помисли си Емили докато влизаше в стаята. Но работата беше там, че НЕ беше същото. Мая беше разположила леглото си, с кралски размер, в различен ъгъл, имаше огромен монитор на бюрото, и стените бяха покрити с плакати навсякъде, което прикриваше старите тапети с цветя на Алисън. Но въпреки всичко се усещаше присъствието на Алисън. Главата на Емили се замая малко и тя се подпря на стената.
- Остави ги някъде. - каза Мая. Емили се насили да се изправи, остави кутията върху леглото и се огледа.
- Харесвам плакатите ти. - каза. Те бяха предимно на M.I.A. Black Eyed Peas и Гуен Стефани в мажоретен екип. - Обожавам Гуен . - добави Емили.
- Да. - каза Мая. - Гаджето ми е тотално обсебен от нея. Казва се Джъстин и е от Сан Франциско, откъдето съм и аз.
- О, и аз имам гадже. Казва се Бен.
- Наистина ? На кого прилича ? - попита я Мая докато сядаше на леглото си.
Емили се опита да си представи Бен. Те излизаха вече четири месеца, но не го беше виждала от два дни, когато за последно гледаха филм у Емили. Майка й беше в съседната стая, естествено, случайно минавайки, за да се увери дали не им липсва нещо. Те бяха приятели от преди това. Бяха част от един и същи отбор по плуване. Всичките им съотборници им казваха, че трябва да излязат, така че те го направиха.
- Готин е.
- А защо вече не си приятелка с момичетата, които живеят тук ? - попита я Мая.
Емили сложи русата си коса зад ушите. Леле май Мая наистина не знаеше за Алисън. Ако Емили започне да й разказва за Али, помисли си тя, щеше да се разплаче , което щеше да е откачено. Тя едва познаваше Мая.
- Израснах далеч от приятелите ми от седми клас. Всички сме се променили много, предполагам. - И беше вярно. Спенсър беше станала още по-перфектна. Семейството на Ария се беше преместило в Исландия изведнъж, есента след като Алисън изчезна. Хупавичката, но обичана Хана беше станала наистина не глупава и не обичана и се беше превърнала в истинска кучка. Хана и сегашната й най-добра приятелка, Мона Ванделал, наистина се бяха променили лятото между осми и девети клас. Майката на Емили наскоро бе видяла Хана да отива в месният магазин, и бе казала на Емили, че Хана изглеждала по-курвенски от Парис Хилтън. Тя никога досега не бе чувала майка си да използва тази дума: курвенски.
- Знам какво означава да израснеш разделен от някого. - каза Мая докато се друсаше върху леглото си. - Като с гаджето ми. Той наистина се страхува да не го зарежа, при положение, че сме в различни училища. Той е такова голямо бебе.
- С гаджето ми сме в един и същи отбор по плуване, така че се виждаме по всяко време. - отговори Емили докато търсеше място, където са седне и тя. "Може би твърде много време" - помисли си тя.
- Ти плуваш ? - пипита Мая и огледа Емили от главата до петите, което я накара да се почувства малко откачено. - Предполагам си наистина добра. Имаш подходящите рамене за това.
- Не знам. - изчерви се Емили и се наведе към бялата дървена дъска на Мая.
- Напротив. - усмихна се Мая. - Но .. ако наистина си голяма атлетка, това значи ли, че би ме убила, ако изпуша малко трева ?
- Какво, сега ? - примигна Емили. - Ами родителите ти ?
- Те са в магазина за хранителни стоки, а брат ми - той е тук някъде, но на него не му пука. - Мая потърси желязната кутийка, която беше скрила под матрака си. Открехна прозореца, който се намираше точно над леглото й, извади джоина и го запали. Димът се разнесе из двора и създаде мъгляви облачета около големия дъб навън.
Мая вкара джоина отново вътре.
- Искаш ли да си дръпнеш ?
Емили никога преди не беше опитвала трева. Мислеше си, че родителите й все някак си ще разберат - като да й помиришат косата или да я накарат да пика в купичка или нещо друго.
Но когато Мая й подаде джоина от червените си като череши устни, на нея и се стори секси. Емили искаше да изглежда също толкова секси.
- Ъм, добре.- Емили се приближи до Мая и взе джоина от нея. Ръцете им се докоснаха, а очите им срещнаха погледите си. Тези на Мая бяха зелени с малко жълто и наподобяваха на котешки. Емили се почувства малко нервна, но доближи джоина до устата си и си дръпна малко от него, все едно пиеше ванилов сок през сламка. Но нямаше такъв вкус. Емили имаше чувството, че е вдишала мръсен прах и изведнъж започна да кашля като стар човек.
- О -каза Мая като си все джоина обратно - За първи път, а ?
Емили не можеше да диша. Поклати глава докато се задъхваше. Дишаше трудно и се опитваше да поеме повече въздух. Накрая усети как кислорода нахлу в белите й дробове отново. Когато Мая се обърна настрани Емили видя дълъг бял белег, който се спускаше надолу по кръста й. Уау ! Изглеждаше като змия върху кожата й с бронзов тен.
Изведнъж нещо издрънча силно. Емили скочи и тогава пак чу това дрънчене.
- Какво е това ? - започна да диша трудно.
Мая си дръпна отново и поклати глава.
- Това са работниците. Тук сме от един ден, а родителите ми вече са започнали с ремонта. - озъби се Мая. - Ти наистина откачи, все едно, че идваха ченгетата. Била ли си арестувана преди ?
- Не. - избухна в смях Емили. Беше толкова нелепо.
Мая се усмихна и отпусна.
- Трябва да тръгвам. - каза рязко Емили.
- Защо ? - лицето на Мая се помрачи.
Емили стана от леглото:
- Казах на мама, че ще остана само за минута, но ще се видим в училище във вторник.
- Добре. - отвърна Мая. - Може да ме разведеш наоколо ?
Емили се усмихна:
- Разбира се.
Мая се ухили и помаха за довиждане с три пръста.
- Можеш да излезеш сама, нали ?
- Мисля, че да. - Емили огледа още веднъж стаята на Али, тоест на Мая и после слезе по стълбите, които и бяха толкова познати.
Тъкмо когато Емили излезе от къщата, прекоси бордюра с вещите на Алисън и се качи в колата, тя видя кошницата за добре дошъл на седалката. Мамка му - помисли си тя. Остави кошницата между стола на Али и кутиите с книги. На кой му трябва пътеводител за хановете в Роузууд, всъщност ? Мая вече живееше тук. - помисли си Емили. Изведнъж се почувства наистина радостна от този факт.
Но сега, всеки поглед към Роузууд през прозореца й напомняше за миналото, което искаше да забрави. Видя едно от местата, където прекарваше часове с момичетата преди, в средното училище. Там беше и каменния провинциален клуб, който не беше на родителите й, но тя беше ходила там със Спенсър. Дори веднъж, самоуверена, тя отиде при момчето, по което си падаше, и го попита дали иска да си раздели сладоледения сандвич с нея. Той й отказа студено, разбира се.
По-нататък видя слънчевия, отрупан с дървета, път където Алисън живееше преди. Когато колата спря за четвърти път, заради пътен знак, Ария се взря. Втората къща къща от ъгъла насам, беше сигурна, че бордюрът й е отрупан с боклук, макар да беше изглеждаше, че няма никой там. Загледа се за малко и после отмести поглед. В Исландия понякога дните минаваха дори и без да си припомня за Али, техните тайни и какво се случи. Бяха минали едва десет минути, откакто Ария се бе върнала в Роузууд, но тя вече можеше да чуе гласа на Али на всеки завой. Можеше да види движенията й в отраженията на прозорците на къщите. Ария се свлече в седалката си и се опита да не заплаче.
Баща й продължи още няколко улички по-надолу и спря пред тяхната къща. Постмодерна, отвън кафява и само с един квадратен прозорец, намиращ се по средата. Голямо разочарование в сравнение с къщата им в Исландия, която се намираше до крайбрежието, а цветът й наподобяваше избледняло синьо. Ария последва родителите си вътре в къщата, а после се разделиха в отделните стаи. Чу как Майк вдига мобилния си и размаха ръце във въздуха, заради прахта.
- Мамо ! - извика Майк и влезе през входната врата. - Току-що говорих с Чад и той каза, че първите пробни за лакроса са днес.
- Лакрос ? - Ела се показа от трапезарията. - Сега ?
- Да. - каза Майк. - Отивам. - и прекоси железните стълби до неговата стара стая.
- Ария, мила ? - гласът на майка й я накара да се обърне. - Можеш ли да го закараш на тренировките ?
Ария се засмя:
- Мамо, аз нямам книжка.
- Е, и ? Това не ти пречеше да караш в Исландия през цялото време. Игрището за лакрос е на няколко мили от тук, нали ? В най-лошия случай можеш да блъснеш крава. Просто го изчакай докато приключи.
Ария спря. Майка й звучеше вече изтощена. Чу баща си да отваря и затваря шкафовете долу и да и да си мърмори на глас. Дали родителите й ще се обичат по същия начин както в Исландия ? Или нещата ще станат както преди ?
- Добре. - измрънка тя. Подпря чантите си на земята, взе ключовете на колата и се настани на шофьорското място. Брат й се настани до нея, учудващо облечен в подходящите дрехи. Продупчи мрежата на стика си и й хвърли злобна усмивка:
- Радваш ли се, че се върнахме ?
Ария само го погледна в знак на отговор. На отиване Майк постоянно сочеше разни неща и повтаряше:
- Това е къщата на Кейлъб. Съборили са рампата за скейт.
Или пък:
- Акото на кравата все още мирише по същия начин. - и всякакви такива неща.
Ария едва спря колата пред огромната морава на игрището и Майк изкочи от колата незабавно. Тя се плъзна по седалката отново и се загледа през люка.
- Вълнувам се, че се върнах.- промърмори.
В небето се носеше спокойно един балон, пълен с топъл въздух. Преди Ария им се наслаждаваше, но днес тя се фокусира върху него, затвори очи и си представи, че балона е между палеца и показалеца й.
Група момчета, които носеха бели Найк тениски, провиснали дънки и бели шапки обърнати с козирките назад, минаха бавно покрай нея и отидоха към игрището. Ето, видя ли ? - помисли си тя. - Всички момчета в Роузууд са едни и същи.- Ария примигна. Едно от тях носеше абсолютно същата бяла Найк тениска на Пенсилванският университет като тази, която носеше Ноел Кан, момчето със сладоледения сандвич, по което си падаше в осми клас. Тя присви очи и се загледа във вълнистата черна коса. Чакай, чакай .. това бе той ? О, Боже. Наистина бе той. Ария не можа да повярва, че той носи същата тениска, която носеше, когато беше на тринадесет. Най-вероятно я носи за късмет или някакво странно суеверие.
Ноел я изгледа въпросително, след което мина пред колата и почука на прозореца й. Ария го свали.
- Ти си момичето, което отиде на северния полюс. Ария, нали ? Беше приятелка с Али Д. -продължи той.
Стомаха на Ария се сви:
- Ъ, да. - отговори.
- Не, пич. - Джеймс Фрийд, второто най-готино момче в Роузууд, дойде иззад Ноел. - Тя не отиде на северния полюс, а във Финландия. Знаеш, там откъдето е модела Светлана. Тази, която прилича на Хана ?
Ария хвана главата си с ръце. Хана ? Като Хана Марин ?
Ноел хвана рамото на Ария и каза:
- Ще останеш да гледаш тренировката, нали Финландия ?
- Ъ, йа. - каза Ария.
- Какво е това, финийски секс израз ? - ухили се Джеймс
Ария завъртя очи. Беше сигурна, че "йа" е финийската дума за "да", но нямаше как тези двамата да го знаят.
- Забавлявайте се с топката. - каза и се усмихна уморено.
Момчетата се побутнаха и след това изтичаха на игрището като размахваха стиковете си насам-натам.
Каква ирония. Това беше първият път, когато флиртува с момче от Роузууд, и по-точно с Ное, а на нея не й пукаше. Прекоси дърветата и стигна до една извита уличка, която водеше до параклиса в колеж Холис, малко либерално училище за изкуство, където баща й преподаваше.
На главната улица на Холис имаше бар, Снукерс. Спря пред него и погледна часовника си - два и половина, би трябвало да е отворен. Можеше да пийне една или две бири и да си изкара добре. И хей, през бирените очи момчетата в Роузууд можеха да и се сторят по-готини.
Баровете в Исландия миришеха на току-що приготвена бира, старо дърво и френски цигари. Снукерс пък миришеше на смесица от мъртви хора, изгнили хотдози и пот, и естествено както всичко друго в Роузууд, и навяваше спомени.
Една петъчна вечер Алисън бе предизвикала Ария да отидат там и й бе наредила да крещи силно, както при оргазъм. Тя беше на опашката зад едни колежански момчета, а когато самохвалкото на вратата не й позволи да влезе, тя се разплака.
- Но аз трябва да вляза и да изпълня, това което ми наредиха. - тогава осъзна какво бе казала. Обърна се към приятелките си и видя как те се превиваха от смях на паркинга, че чак се бяха разхълцали от смях.
- Амстел.- каза тя на бармана, след като влезе през стъклената врата. Явно нямаше много хора в два и половина събота следобед.
Барманът я погледна въпросително, но после й подаде питието и се обърна на другата страна. Ария отпи голяма глътка - имаше мек вкус, и после го изплю обратно в чашата.
- Добре ли си ?
Ария се обърна. Три стола по-натам седеше момче, мъж, с рошава русолява коса и небесно сини, като на хъски, очи. Май и той давеше мъката с алкохол.
Ария се намръщи:
- Да, бях забравила какъв е вкуса на бирата тук. Бях в Европа за две години, а бирата там е по-добра.
- Европа ? - момчето се усмихна. Имаше наистина сладка усмивка. - Къде ?
Ария се усмихна в отговор:
- Исландия.
Очите му светнаха:
- Веднъж прекарах няколко нощи в Рейкявик по пътьом за Амстердам. Имаше огромно парти край крайбрежието.
Ария уви ръцете около чашата си.
- Да. - каза тя усмихвайки се. - Там са най-хубавите партита.
- Била ли си там за северното сияние ?
- Разбира се. - отговори Ария. - А слънцето в полунощ ? Така се веселяхме през лятото, с най-хубавата музика. - тя погледна към чашата му. - Какво пиеш ?
- Скоч. - отвърна той като вече махаше на бармана. - Искаш ли един ?
Тя кимна, а момчето се премести от неговия стол на този, който беше до този на Ария. Той имаше хубави ръце, с дълги пръсти и малко недоизпипани нокти. На кадифеното му яке имаше малко копче, на което пишеше УМНИТЕ ЖЕНИ ГЛАСУВАТ .
- Е, значи си живяла в Исландия ? - усмихна се отново той. - Като пътешествие в чужбина за година ?
- Ами, не.- каза Ария. Барманът остави скоча пред нея, след което тя отпи голяма, бирена, глътка и гърлото и гърдите й веднага се затоплиха. - Бях в Исландия, защото .. - спря за малко. - Да, това беше моето, ъм .. пътешествие за една година. - довърши тя и го стави да си мисли каквото иска.
- Супер. - кимна той. - Къде беше преди това ?
- Ъм, отново в Роузууд. - усмихна се тя и добави бързо. - Но там ми харесва много повече.
Той кимна:
- Много бях разочарован, когато се върнах от Амстердам отново в щатите.
- Плаках по целия път обратно. - призна си Ария. Почувства се като себе си- нова Ария, подобрена версия на исландската Ария, за първи път, откакто се бе върнала. Не защото разговаряше със сладко момче за Европа, а защото той бе първото момче, което не познаваше старата Роузууд Ария - откачената приятелка на момичето, което изчезна.
- Е, ходиш ли на училище тук ?
- Тъкмо завърших. - отговори той. Избърса устните си със салфетка и запали Камел. Предложи й една от кутията, но тя поклати глава. - Ще преподавам.
Ария отпи отново от скоча си и осъзна, че го бе изпила вече. Леле.
- Бих искала да преподавам, когато завърша. Или да пиша пиеси.
- Пиеси ? Какви ?
- Ъм, английски. - Барманът и донесе още един скоч.
- Точно това преподава. - каза момчето, след което сложи ръката си върху коляното на Ария. Тя трепна и едва не почукна питието си. Той си отдръпна ръката, а Ария се изчерви.
- Съжалявам. - каза той леко смутено. - Аз съм Езра, между другото.
- Ария.
Изведнъж името й й се стори толкова весело. Тя се засмя и климна малко.
- Оу. - Езра я хвана за раменете и я разтърси.
Три скоча по-късно, Ария и Езра бяха установили, че и двамата бяха срещали морския барман в бара Борк в Рейкявик. Също, че обичат да се къпят в минаралните сини лагуни, че горещите пролетни дни ги карат да спят, както и че харесват мириса, на гнило яйце и сяра, на горещата пролетна вода.
Очите на Езра ставаха все по-сини, а Ария искаше да го попита дали си има приятелка. Чувстваше, че изгаря отвътре и почти беше сигурна, че не бе само от скоча.
- Трябва да отида до тоалетната. - каза тя леко замаяна.
Езра се усмихна:
- Може ли да дойда ?
Е, това отговаряше на въпроса дали си има приятелка.
- Имам предвид, ъ .. - той се хвана отзад за врата. - Май прибързах малко ? - попита той, присви вежди и погледна Ария.
Умът и работеше на бързи обороти. Да се хване с някой непознат не беше в неин стил, поне не в Америка. Но нали беше казала, че иска да бъде исландската Ария ?!
Тя се изправи и хвана ръката му. Гледаха се през целия път до женската тоалетна, а там пода беше покрит с тоалетна хартия и миришеше дори по-зле от бара, но на Ария не й пукаше. Още щом Езра я повдигна отгоре на мивката, тя ови краката си около кръста му. Всичко, което можеше да помирише бе неговият мирис - смесица от скоч, цигари и пот, и нищо не би могло да мирише по-хубаво.
Както казват във Финландия, йа !
Първото нещо, което тя видя, когато стигна до старата къща на Алисън, на края на улицата, беше огромна купчина боклук, който седеше на бордюра и голям син знак СВОБОДНО. Присви очи и разбра, че част от нещата са на Алисън. Разпозна стария, претрупан с вещи, бял стол на Али. Семейство Делаурентис се бяха изнесли преди девет месеца. Очевидни бяха оставили някои вещи.
Тя паркира зад голяма каравана и слезе от Волвото.
- Уоу ! - прошепна тя като се опитваше да запази гласът й да не трепне. Под стола имаше купчина мръсни книги. Емили се наведе, за да ги разгледа - Червения символ на куража ; Принцът и просякът ; Спомни си как ги четеше в часа по английски на госпожа Питърс в седми клас, говореха за символизъма, метафорите и развръзката. Имаше още книги на земята, някои от тях изглеждаха като стари тетрадки. Също така, имаше и кутии с надписи: Дрехите на Алисън ; Книгите на Алисън. Емили надникна в щайгата до нея и видя панделка в червено и синьо. Извади я за малко и осъзна, че това е медалът й от шести клас, който беше оставила у Алисън, когато си браха играли на Олимпийски Секс Богини.
- Искаш ли го ?
Емили се стресна. Видя високо, слабо момиче с жълтеникава кожа и разрошена тъмно кафява, къдрава коса. То беше облечено в жълт потник, чийто връзки се спускаха по раменете й и разкриваха зелените презрамки на сутиена й. Медала се изплъзна от ръцете на Емили и издрънча на земята.
- О, не ! - каза Емили и се наведе, за да го вземе.
- Можеш да вземеш всичко, което поискаш. Виждаш ли знака ?
- Не, няма проблем.
- Мая Джерман. Тъкмо се нанесох. - момичето подаде ръка.
- Аз .. - думите заглъхнаха от устата на Емили. - Аз съм Емили. - каза накрая, хвана ръката на Мая и я разтърси. Почувства го наистина нормално - да се здрависа с момиче. Не можеше да се сети дали го е правила преди. Почувства, че и прилошава. Може би не беше яла достатъчно на закуска ?
Мая посочи оставените неща на земята:
- Можеш ли да повяваш, че всички тези неща бяха оставени в моята стая ? Трябваше сама да изнеса всичко. Гадост !
- Да, всички бяха на Алисън. - прошепна Емили.
Мая спря, за да разгледа някои от книгите. Дръпна презрамката на потника си нагоре по рамото й.
- Приятелка ли ти е ?
"Е ?" Може би Мая не е чула за изчезването на Алисън ? - зачуди се Емили.
- Да, беше преди много време. Заедно с други момичета, които живеят тук, бяхме компания. - обясни Емили като не спомена частта с отвличането, убийството или каквото там се е случило, което дори не може и да си го представи. - В седми клас, а аз сега съм единадесети в "Роузууд Дей". - Учебната година щеше да започне след седмица, както и тренировките по плуване, което означаваше, че щеше да плува по три часа дневно. Но на Емили дори не и се мислеше за това.
- Аз също ще уча в "Роузууд Дей". - усмихна се Мая. Седна върху стола на Алисън и продължи да говори - Родителите ми говорят само за това каква късметлийка съм, че ме приеха в "Роузууд Дей" и колко различно ще е в сравнение със старото ми училище в Калифорния. Като, предполагам, нямате мексиканска храна тук, нали ? Тоест истинска мексиканска храна - като калифорнийско-мексиканска храна. Предлагаха я в стола ии .. мм, много беше вкусна. Ще трябва да свикна с такото, макар че ми се повръща от него.
- О ! - усмихна се Емили. Това момиче наистина обичаше да говори. - Предполагам храната е смотана.
Мая скочи от стола:
- Въпросът ми може и да ти се стори откачен, при положение, че току-що се срещнахме, но би ли ми помогнала да пренеса остатъка от багажа в стаята си ? - тя посочи няколко кутии в края на камиона.
Емили примигна. Да влезе в старата стая на Алисън ? Но би била наистина груба, ако откаже, нали ?
- Разбира се. - каза несигурно тя.
Фоайето все още миришеше на сапуна на Дав, а потпурите бяха по същия начин, както когато сем. Делаурентис живееше тук. Емили спря на вратата и изчака Мая да я упъти накъде да отиде, макар и да знаеше, че може да открие старата стая на Али, в края на коридора, дори и със затворени очи. Кутиите с багаж бяха навсякъде, дори имаше две сиви хрътки, които се показваха на вратата на кухнята.
- Не им обръщай внимание. - каза Мая докато се качваше по стълбите към стаята си и отвори вратата с крак, покрит с хавлиена кърпа.
- Леле. Изглежда същото. - помисли си Емили докато влизаше в стаята. Но работата беше там, че НЕ беше същото. Мая беше разположила леглото си, с кралски размер, в различен ъгъл, имаше огромен монитор на бюрото, и стените бяха покрити с плакати навсякъде, което прикриваше старите тапети с цветя на Алисън. Но въпреки всичко се усещаше присъствието на Алисън. Главата на Емили се замая малко и тя се подпря на стената.
- Остави ги някъде. - каза Мая. Емили се насили да се изправи, остави кутията върху леглото и се огледа.
- Харесвам плакатите ти. - каза. Те бяха предимно на M.I.A. Black Eyed Peas и Гуен Стефани в мажоретен екип. - Обожавам Гуен . - добави Емили.
- Да. - каза Мая. - Гаджето ми е тотално обсебен от нея. Казва се Джъстин и е от Сан Франциско, откъдето съм и аз.
- О, и аз имам гадже. Казва се Бен.
- Наистина ? На кого прилича ? - попита я Мая докато сядаше на леглото си.
Емили се опита да си представи Бен. Те излизаха вече четири месеца, но не го беше виждала от два дни, когато за последно гледаха филм у Емили. Майка й беше в съседната стая, естествено, случайно минавайки, за да се увери дали не им липсва нещо. Те бяха приятели от преди това. Бяха част от един и същи отбор по плуване. Всичките им съотборници им казваха, че трябва да излязат, така че те го направиха.
- Готин е.
- А защо вече не си приятелка с момичетата, които живеят тук ? - попита я Мая.
Емили сложи русата си коса зад ушите. Леле май Мая наистина не знаеше за Алисън. Ако Емили започне да й разказва за Али, помисли си тя, щеше да се разплаче , което щеше да е откачено. Тя едва познаваше Мая.
- Израснах далеч от приятелите ми от седми клас. Всички сме се променили много, предполагам. - И беше вярно. Спенсър беше станала още по-перфектна. Семейството на Ария се беше преместило в Исландия изведнъж, есента след като Алисън изчезна. Хупавичката, но обичана Хана беше станала наистина не глупава и не обичана и се беше превърнала в истинска кучка. Хана и сегашната й най-добра приятелка, Мона Ванделал, наистина се бяха променили лятото между осми и девети клас. Майката на Емили наскоро бе видяла Хана да отива в месният магазин, и бе казала на Емили, че Хана изглеждала по-курвенски от Парис Хилтън. Тя никога досега не бе чувала майка си да използва тази дума: курвенски.
- Знам какво означава да израснеш разделен от някого. - каза Мая докато се друсаше върху леглото си. - Като с гаджето ми. Той наистина се страхува да не го зарежа, при положение, че сме в различни училища. Той е такова голямо бебе.
- С гаджето ми сме в един и същи отбор по плуване, така че се виждаме по всяко време. - отговори Емили докато търсеше място, където са седне и тя. "Може би твърде много време" - помисли си тя.
- Ти плуваш ? - пипита Мая и огледа Емили от главата до петите, което я накара да се почувства малко откачено. - Предполагам си наистина добра. Имаш подходящите рамене за това.
- Не знам. - изчерви се Емили и се наведе към бялата дървена дъска на Мая.
- Напротив. - усмихна се Мая. - Но .. ако наистина си голяма атлетка, това значи ли, че би ме убила, ако изпуша малко трева ?
- Какво, сега ? - примигна Емили. - Ами родителите ти ?
- Те са в магазина за хранителни стоки, а брат ми - той е тук някъде, но на него не му пука. - Мая потърси желязната кутийка, която беше скрила под матрака си. Открехна прозореца, който се намираше точно над леглото й, извади джоина и го запали. Димът се разнесе из двора и създаде мъгляви облачета около големия дъб навън.
Мая вкара джоина отново вътре.
- Искаш ли да си дръпнеш ?
Емили никога преди не беше опитвала трева. Мислеше си, че родителите й все някак си ще разберат - като да й помиришат косата или да я накарат да пика в купичка или нещо друго.
Но когато Мая й подаде джоина от червените си като череши устни, на нея и се стори секси. Емили искаше да изглежда също толкова секси.
- Ъм, добре.- Емили се приближи до Мая и взе джоина от нея. Ръцете им се докоснаха, а очите им срещнаха погледите си. Тези на Мая бяха зелени с малко жълто и наподобяваха на котешки. Емили се почувства малко нервна, но доближи джоина до устата си и си дръпна малко от него, все едно пиеше ванилов сок през сламка. Но нямаше такъв вкус. Емили имаше чувството, че е вдишала мръсен прах и изведнъж започна да кашля като стар човек.
- О -каза Мая като си все джоина обратно - За първи път, а ?
Емили не можеше да диша. Поклати глава докато се задъхваше. Дишаше трудно и се опитваше да поеме повече въздух. Накрая усети как кислорода нахлу в белите й дробове отново. Когато Мая се обърна настрани Емили видя дълъг бял белег, който се спускаше надолу по кръста й. Уау ! Изглеждаше като змия върху кожата й с бронзов тен.
Изведнъж нещо издрънча силно. Емили скочи и тогава пак чу това дрънчене.
- Какво е това ? - започна да диша трудно.
Мая си дръпна отново и поклати глава.
- Това са работниците. Тук сме от един ден, а родителите ми вече са започнали с ремонта. - озъби се Мая. - Ти наистина откачи, все едно, че идваха ченгетата. Била ли си арестувана преди ?
- Не. - избухна в смях Емили. Беше толкова нелепо.
Мая се усмихна и отпусна.
- Трябва да тръгвам. - каза рязко Емили.
- Защо ? - лицето на Мая се помрачи.
Емили стана от леглото:
- Казах на мама, че ще остана само за минута, но ще се видим в училище във вторник.
- Добре. - отвърна Мая. - Може да ме разведеш наоколо ?
Емили се усмихна:
- Разбира се.
Мая се ухили и помаха за довиждане с три пръста.
- Можеш да излезеш сама, нали ?
- Мисля, че да. - Емили огледа още веднъж стаята на Али, тоест на Мая и после слезе по стълбите, които и бяха толкова познати.
Тъкмо когато Емили излезе от къщата, прекоси бордюра с вещите на Алисън и се качи в колата, тя видя кошницата за добре дошъл на седалката. Мамка му - помисли си тя. Остави кошницата между стола на Али и кутиите с книги. На кой му трябва пътеводител за хановете в Роузууд, всъщност ? Мая вече живееше тук. - помисли си Емили. Изведнъж се почувства наистина радостна от този факт.
глава втора: исландски и фински език. момичетата са лесни
- О, Господи ! Дървета. Толкова се радвам да видя големи, дебели дървета.
Петнадесет годишния брат на Ария Монтгомъри - Микелоанджело, подаде главата си от прозореца на семейния Аутбек, също като златен ретривър. Ария, Ела и Браян - родителите на Ария, които искаха децата им да ги назовават по малко име, и Майк се прибираха от летището във Филаделфия. Тъкмо се бяха прибрали от Исландия. Бащата на Ария беше професор по история и те бяха прекарали последните две години в Исландия, където той помагаше за претърсването на документалните филми на Скандинавското изкуство. Сега, когато се върнаха, Майк се наслаждаваше на провинциалния пейзаж на щата Пенсилвания. А това означаваше .. Всичко. Каменните ханове от седемнадесети век, черните крави, които преминаваха тихо зад оградата на пътя, новият мол в английски стил, които отвори, когато те заминаха, дори и съмнителните донъти на двадесет и пет годишния Дънкан. Mайк беше прекарал самотно тези години в Исландия. Той твърдеше, че всички исландски момчета били мутри, които яздели малки коне, но за Ария това бе добра възможност. Новото начало беше точно това, от което се нуждаеше тя тогава, затова тя се зарадва, когато баща й оповести новината, че се местят. Беше есента след изчезването на Алисън, а момичетата се бяха очуждили. Оставиха я без истински приятели, само училище пълно със хора, които тя познаваше откакто се помни.
Преди за замине за Европа, Ария забелязваше как момчетата гледаха на нея като на свалка, заинтригувани, но после продължават напред. С нейната веселост, портрет на балетистка, права черна коса, и намусените си устни, Ария знаеше, че е сладка. Хората винаги го повтаряха, но защо дотогава тя все още си нямаше гадже ? Един от последните пъти, когато се беше размотавала със Спенсър, тя й беше казала, че вероятно е щяла да има много гаджета, ако просто се опита да се впише малко повече.
Но Ария не знаеше как да се впише. Родителите й все й повтаряха, че тя е индивидуална, а не човек, който следва тълпата, и трябва да бъде себе си. Проблема беше, че не знаеше коя всъщност е Ария. Още от единадесет годишна възраст тя започна да изпробва различни неща: Ария в пънк стил, артистична Ария, документална Ария, и точно преди да се преместят, тя бе изпробвала и версията на перфектното момиче от Роузууд Ария. Също така, пробва да язди кон, да носи поло, пола и тренировачна чанта, момиче, което всички момчета в Роузууд биха харесали. Но нищо от това не беше Ария. За щастие две седмици след това те се преместиха в Исландия и тогава всичко, наистина всичко се промени.
Баща й получи работа в Исландия точно, когато тя започна осми клас и семейството й се установи там. Предполагаше, че са напуснало толкова бързо заради тайната на баща си, която само тя и Алисън знаеха. Тя си бе обещала да не мисли за това повече в минутата, когато самолета отлетя за Исландия. И след като бе живяла в Исландия няколко месеца, Роузууд и се струваше като далечен спомен. Родителите й всякъш пак се влюбваха, а провинциалния й брат дори научи исландски и френски. А Ария се влюби .. всъщност, няколко пъти.
Така че какво от това, че момчетата не я сваляха ? Исландските момчета, богати, земни и очарователни, го правеха. Веднага щом се преместиха там тя срещна момче на име Халборн. Той беше на седемнадесет и ди-джей, имаше три понита, и най-хубавата структура, която тя някога беше виждала. Той й предложи да я заведе при исландските гейзъри, и тогава, когато видяха бълбукащ поток, той я целуна. След Халборн беше Ларс, който обичаше да си играе със старото й плюшено прасенце - Пигтуния, това което съветваше Ария за любовния й живот, който я заведе на най-якото нощно парти край крайбрежието. Тя се чувстваше обожавана и секси в Исландия. Тук тя стана исландската Ария, най-добрата Ария досега. Разбра стила си - нещо като бохемско момиче, носещо много връзки на обувките си, APC джинси-който тя си купи от Париж, и четящо френска философия момиче.Но сега, всеки поглед към Роузууд през прозореца й напомняше за миналото, което искаше да забрави. Видя едно от местата, където прекарваше часове с момичетата преди, в средното училище. Там беше и каменния провинциален клуб, който не беше на родителите й, но тя беше ходила там със Спенсър. Дори веднъж, самоуверена, тя отиде при момчето, по което си падаше, и го попита дали иска да си раздели сладоледения сандвич с нея. Той й отказа студено, разбира се.
По-нататък видя слънчевия, отрупан с дървета, път където Алисън живееше преди. Когато колата спря за четвърти път, заради пътен знак, Ария се взря. Втората къща къща от ъгъла насам, беше сигурна, че бордюрът й е отрупан с боклук, макар да беше изглеждаше, че няма никой там. Загледа се за малко и после отмести поглед. В Исландия понякога дните минаваха дори и без да си припомня за Али, техните тайни и какво се случи. Бяха минали едва десет минути, откакто Ария се бе върнала в Роузууд, но тя вече можеше да чуе гласа на Али на всеки завой. Можеше да види движенията й в отраженията на прозорците на къщите. Ария се свлече в седалката си и се опита да не заплаче.
Баща й продължи още няколко улички по-надолу и спря пред тяхната къща. Постмодерна, отвън кафява и само с един квадратен прозорец, намиращ се по средата. Голямо разочарование в сравнение с къщата им в Исландия, която се намираше до крайбрежието, а цветът й наподобяваше избледняло синьо. Ария последва родителите си вътре в къщата, а после се разделиха в отделните стаи. Чу как Майк вдига мобилния си и размаха ръце във въздуха, заради прахта.
- Мамо ! - извика Майк и влезе през входната врата. - Току-що говорих с Чад и той каза, че първите пробни за лакроса са днес.
- Лакрос ? - Ела се показа от трапезарията. - Сега ?
- Да. - каза Майк. - Отивам. - и прекоси железните стълби до неговата стара стая.
- Ария, мила ? - гласът на майка й я накара да се обърне. - Можеш ли да го закараш на тренировките ?
Ария се засмя:
- Мамо, аз нямам книжка.
- Е, и ? Това не ти пречеше да караш в Исландия през цялото време. Игрището за лакрос е на няколко мили от тук, нали ? В най-лошия случай можеш да блъснеш крава. Просто го изчакай докато приключи.
Ария спря. Майка й звучеше вече изтощена. Чу баща си да отваря и затваря шкафовете долу и да и да си мърмори на глас. Дали родителите й ще се обичат по същия начин както в Исландия ? Или нещата ще станат както преди ?
- Добре. - измрънка тя. Подпря чантите си на земята, взе ключовете на колата и се настани на шофьорското място. Брат й се настани до нея, учудващо облечен в подходящите дрехи. Продупчи мрежата на стика си и й хвърли злобна усмивка:
- Радваш ли се, че се върнахме ?
Ария само го погледна в знак на отговор. На отиване Майк постоянно сочеше разни неща и повтаряше:
- Това е къщата на Кейлъб. Съборили са рампата за скейт.
Или пък:
- Акото на кравата все още мирише по същия начин. - и всякакви такива неща.
Ария едва спря колата пред огромната морава на игрището и Майк изкочи от колата незабавно. Тя се плъзна по седалката отново и се загледа през люка.
- Вълнувам се, че се върнах.- промърмори.
В небето се носеше спокойно един балон, пълен с топъл въздух. Преди Ария им се наслаждаваше, но днес тя се фокусира върху него, затвори очи и си представи, че балона е между палеца и показалеца й.
Група момчета, които носеха бели Найк тениски, провиснали дънки и бели шапки обърнати с козирките назад, минаха бавно покрай нея и отидоха към игрището. Ето, видя ли ? - помисли си тя. - Всички момчета в Роузууд са едни и същи.- Ария примигна. Едно от тях носеше абсолютно същата бяла Найк тениска на Пенсилванският университет като тази, която носеше Ноел Кан, момчето със сладоледения сандвич, по което си падаше в осми клас. Тя присви очи и се загледа във вълнистата черна коса. Чакай, чакай .. това бе той ? О, Боже. Наистина бе той. Ария не можа да повярва, че той носи същата тениска, която носеше, когато беше на тринадесет. Най-вероятно я носи за късмет или някакво странно суеверие.
Ноел я изгледа въпросително, след което мина пред колата и почука на прозореца й. Ария го свали.
- Ти си момичето, което отиде на северния полюс. Ария, нали ? Беше приятелка с Али Д. -продължи той.
Стомаха на Ария се сви:
- Ъ, да. - отговори.
- Не, пич. - Джеймс Фрийд, второто най-готино момче в Роузууд, дойде иззад Ноел. - Тя не отиде на северния полюс, а във Финландия. Знаеш, там откъдето е модела Светлана. Тази, която прилича на Хана ?
Ария хвана главата си с ръце. Хана ? Като Хана Марин ?
Ноел хвана рамото на Ария и каза:
- Ще останеш да гледаш тренировката, нали Финландия ?
- Ъ, йа. - каза Ария.
- Какво е това, финийски секс израз ? - ухили се Джеймс
Ария завъртя очи. Беше сигурна, че "йа" е финийската дума за "да", но нямаше как тези двамата да го знаят.
- Забавлявайте се с топката. - каза и се усмихна уморено.
Момчетата се побутнаха и след това изтичаха на игрището като размахваха стиковете си насам-натам.
Каква ирония. Това беше първият път, когато флиртува с момче от Роузууд, и по-точно с Ное, а на нея не й пукаше. Прекоси дърветата и стигна до една извита уличка, която водеше до параклиса в колеж Холис, малко либерално училище за изкуство, където баща й преподаваше.
На главната улица на Холис имаше бар, Снукерс. Спря пред него и погледна часовника си - два и половина, би трябвало да е отворен. Можеше да пийне една или две бири и да си изкара добре. И хей, през бирените очи момчетата в Роузууд можеха да и се сторят по-готини.
Баровете в Исландия миришеха на току-що приготвена бира, старо дърво и френски цигари. Снукерс пък миришеше на смесица от мъртви хора, изгнили хотдози и пот, и естествено както всичко друго в Роузууд, и навяваше спомени.
Една петъчна вечер Алисън бе предизвикала Ария да отидат там и й бе наредила да крещи силно, както при оргазъм. Тя беше на опашката зад едни колежански момчета, а когато самохвалкото на вратата не й позволи да влезе, тя се разплака.
- Но аз трябва да вляза и да изпълня, това което ми наредиха. - тогава осъзна какво бе казала. Обърна се към приятелките си и видя как те се превиваха от смях на паркинга, че чак се бяха разхълцали от смях.
- Амстел.- каза тя на бармана, след като влезе през стъклената врата. Явно нямаше много хора в два и половина събота следобед.
Барманът я погледна въпросително, но после й подаде питието и се обърна на другата страна. Ария отпи голяма глътка - имаше мек вкус, и после го изплю обратно в чашата.
- Добре ли си ?
Ария се обърна. Три стола по-натам седеше момче, мъж, с рошава русолява коса и небесно сини, като на хъски, очи. Май и той давеше мъката с алкохол.
Ария се намръщи:
- Да, бях забравила какъв е вкуса на бирата тук. Бях в Европа за две години, а бирата там е по-добра.
- Европа ? - момчето се усмихна. Имаше наистина сладка усмивка. - Къде ?
Ария се усмихна в отговор:
- Исландия.
Очите му светнаха:
- Веднъж прекарах няколко нощи в Рейкявик по пътьом за Амстердам. Имаше огромно парти край крайбрежието.
Ария уви ръцете около чашата си.
- Да. - каза тя усмихвайки се. - Там са най-хубавите партита.
- Била ли си там за северното сияние ?
- Разбира се. - отговори Ария. - А слънцето в полунощ ? Така се веселяхме през лятото, с най-хубавата музика. - тя погледна към чашата му. - Какво пиеш ?
- Скоч. - отвърна той като вече махаше на бармана. - Искаш ли един ?
Тя кимна, а момчето се премести от неговия стол на този, който беше до този на Ария. Той имаше хубави ръце, с дълги пръсти и малко недоизпипани нокти. На кадифеното му яке имаше малко копче, на което пишеше УМНИТЕ ЖЕНИ ГЛАСУВАТ .
- Е, значи си живяла в Исландия ? - усмихна се отново той. - Като пътешествие в чужбина за година ?
- Ами, не.- каза Ария. Барманът остави скоча пред нея, след което тя отпи голяма, бирена, глътка и гърлото и гърдите й веднага се затоплиха. - Бях в Исландия, защото .. - спря за малко. - Да, това беше моето, ъм .. пътешествие за една година. - довърши тя и го стави да си мисли каквото иска.
- Супер. - кимна той. - Къде беше преди това ?
- Ъм, отново в Роузууд. - усмихна се тя и добави бързо. - Но там ми харесва много повече.
Той кимна:
- Много бях разочарован, когато се върнах от Амстердам отново в щатите.
- Плаках по целия път обратно. - призна си Ария. Почувства се като себе си- нова Ария, подобрена версия на исландската Ария, за първи път, откакто се бе върнала. Не защото разговаряше със сладко момче за Европа, а защото той бе първото момче, което не познаваше старата Роузууд Ария - откачената приятелка на момичето, което изчезна.
- Е, ходиш ли на училище тук ?
- Тъкмо завърших. - отговори той. Избърса устните си със салфетка и запали Камел. Предложи й една от кутията, но тя поклати глава. - Ще преподавам.
Ария отпи отново от скоча си и осъзна, че го бе изпила вече. Леле.
- Бих искала да преподавам, когато завърша. Или да пиша пиеси.
- Пиеси ? Какви ?
- Ъм, английски. - Барманът и донесе още един скоч.
- Точно това преподава. - каза момчето, след което сложи ръката си върху коляното на Ария. Тя трепна и едва не почукна питието си. Той си отдръпна ръката, а Ария се изчерви.
- Съжалявам. - каза той леко смутено. - Аз съм Езра, между другото.
- Ария.
Изведнъж името й й се стори толкова весело. Тя се засмя и климна малко.
- Оу. - Езра я хвана за раменете и я разтърси.
Три скоча по-късно, Ария и Езра бяха установили, че и двамата бяха срещали морския барман в бара Борк в Рейкявик. Също, че обичат да се къпят в минаралните сини лагуни, че горещите пролетни дни ги карат да спят, както и че харесват мириса, на гнило яйце и сяра, на горещата пролетна вода.
Очите на Езра ставаха все по-сини, а Ария искаше да го попита дали си има приятелка. Чувстваше, че изгаря отвътре и почти беше сигурна, че не бе само от скоча.
- Трябва да отида до тоалетната. - каза тя леко замаяна.
Езра се усмихна:
- Може ли да дойда ?
Е, това отговаряше на въпроса дали си има приятелка.
- Имам предвид, ъ .. - той се хвана отзад за врата. - Май прибързах малко ? - попита той, присви вежди и погледна Ария.
Умът и работеше на бързи обороти. Да се хване с някой непознат не беше в неин стил, поне не в Америка. Но нали беше казала, че иска да бъде исландската Ария ?!
Тя се изправи и хвана ръката му. Гледаха се през целия път до женската тоалетна, а там пода беше покрит с тоалетна хартия и миришеше дори по-зле от бара, но на Ария не й пукаше. Още щом Езра я повдигна отгоре на мивката, тя ови краката си около кръста му. Всичко, което можеше да помирише бе неговият мирис - смесица от скоч, цигари и пот, и нищо не би могло да мирише по-хубаво.
Както казват във Финландия, йа !
глава трета: първата промяна на Хана
"А очевидно те правеха секс в стаята на родителите на Бетани !"
Хана Марин се взираше в своята най-добра приятелка, Мона Вандерлал, оттатък масата. Беше два дни преди началото на учебната година, а те седяха на терасата на кафе във френски стил, което се намираше в мола Кинг Джеймс. Пиеха червено вино, сравняваха списанията и клюкарстваха. Мона винаги знаеше мръсните тайни на хората. Хана отпи от виното си отново и забеляза едно момче, което ги зяпаше развратно. Отново Хъмберт, помисли си Хана, но не го каза на глас. Мона едва ли щеше да получи литературна референция, но само защотото Хана беше най-търсеното момиче в Роузууд Дей, това не значеше, че бе над анализирането на книгите дадени им от училището за препоръчително лятно четене.
Мона се завъртя, за да види към кой гледаше Хана. Усмивката й се изкриви палаво:
- Май трябва да го светнем.
- Да броя до три ? - кихлебарените очи на Хана се разшириха.
Мона кимна. На три момичетата издърпаха мини полите си нагоре, показвайки бикините си.
Хъмбер се слиса, очите му на Хъмбер се ококориха и той удари чашата с пино ниор в четала си.
- Мамка му ! - измърмори той преди да изтича към тоалетната.
- Супер.- каза Мона и след това хвърлиха салфетките си върху недоядените си салати и станаха.
Бях станали приятелки лятото между осми и девети клас, когато и двете бяха отрязани на прослушването за мажоретки на Роузууд. Заричайки се да успеят на следващата година, те решиха да отслабнат, така че да могат да бъдат сладките наперени момичета, които момчетата подхвърляха във въздуха. Но веднъж щом отслабната и станаха по-красиви, те решиха, че да бъдеш мажоретка е демоде и че мажоретките са загубенячки. За това те никога не се опитаха да влязат в отбора на мажоретките отново.
Оттогава Хана и Мона споделяха всичко, е почти всичко. Хана не бе казала на Мона как бе отслабнала толкова бързо - беше твърде унизително, за да го сподели. Откакто упоритите диети се считаха за секси и възхитителни, нямаше нищо, нищо по-впечатяващо, от яденето на тежка, мазна, за предпочитане пълна със сирене, храна и после да я изповръщаш. Но Хана бе преодоляла този навик, така че нямаше значение вече.
- Знаеш, че това момче згафи. - прошепна Мона, прелиствайки страниците на списанието. - Какво ли ще си помисли Шон ?
- Ще се засмее. - каза Хана
- Ъ, не мисля така.
Хана сви рамене:
- Може би.
Мона изсумтя:
- Да, да сваляш непознати си подхожда с обещанието за девственост.
Хана погледна надолу към лилавия си клин, марка Майкъл Корс. Обещанието за девственост. Невероятната популярност на Хана, невероятното й секси гадже, Шон Акард-момчето което желаеше силно още от седми клас, се държеше много странно напоследък. Той винаги е бил г-н Американско момче-скаут, доброволстваше в старческия дом и сервираше пуйка на бездомните на Деня на благодарността. Но снощи, когато Хана, Мона, Шон и още хора от групата им, се размотаваха в кедровата гореща вана и прикрито пиеха Корона, Шон отново се прояви като американско момче-скаут. Той обяви гордо, че се е подписал "девственно" обещание и обещал да не прави секс преди да се ожени. Всички, включително Хана, бяха твърде смаяни, за да отговорят.
- Не говори сериозно. - каза убедено Хана. Как би могъл да бъде ? Хана разбра, че е поредната посока на развитие, като гривните с Армстронг или хората, практикуващи йога.
- Мислиш ли ? - подсмихна се самодоволно Мона, сресвайки дългата си руса коса.
- Нека да видим какво ще стане на партито у Ноел следващия петък.
Хана изкърца със зъби. Мона май й се присмиваше ?!
- Искам да отида на пазар.- каза Хана ставайки.
- Какво ще кажеш за магазина на Тифани ? - попита я Мона
- Супер.
Те се разходиха из чисто новата луксозна секция в мола Кинг Джеймс, където бяха магазините на Тифани, Бурбери, Гучи и Коуч. Помирисаха най-новия парфюм на Майкъл Корс, и бяха заобиколени от сладки момичета от средното училище, които бяха със своите красиви майки.
Преди няколко седмици, когато Хана пазаруваше сама, тя бе забелязала старата си приятелка Спенцър, която влизаше в новия Кейт Спейд. и си спомни как рецикрираше найлоновите торбички от Ню Йоркер преди.
Хана се почувства смешно от факта, че знае такива малки детайли за човек, с който вече не е приятелка. Докато Хана гледаше Спенсър как разглежда внимателно новите неща се почуди дали и тя си мисли същото - че новите крилата на мола бяха вид място, което Али щеше да хареса. Хана често мислеше за нещата, които Али бе пропуснала - миналогодишния голям огън по случай началото на годината, караокето по случай шестнадесетия рожден ден на Лаура Раян в замъка на родителите й, овалните обувки отпред, които пак бяха на мода и новите неща около айпода. А кое е най-голямото нещо, което Али бе пропуснала ? Голямата промяна на Хана, разбира се - а това беше наистина много лентяйско. Понякога, когато Хана се оглеждаше в огледалото, тя си представяше, че Али седи зад нея и критикува външния й вид, както правеше преди. Хана бе изгубила толкова много години като пълничка, лепяха й се килограми, но нещата бяха толкова различни сега.
Хана и Мона влезнаха в Тифани - беше пълно с очила и бели светлини, които караха безупречните диаманти да светят още повече. Мона се разрови в една кутия и вдигна кафявите си очи към Хана:
- Може би огърлица ?
- А какво ще кажеш за тази гривна с камъни ? - прошепна Хана.
- Перфектно !
Отидоха до другата кутия и погледнаха към сребърната гривната с висулка във формата на сърце.
- Толкова е красива. - въздиша Мона.
- Заинтересовани ли сте ? - попита ги една елегантна дама.
- О, не знам. - каза Хана.
- Пасва ти. - каза жената и отключи кутията с гривната. - Има я навсякъде по списанията.
Хана сръчка Мона:
- Пробвай я ти.
Мона я сложи около китката си.
- Наистина е много красива.
Тогава жената се обърна към друг клиент, а в същия момент Мона свали гривната от китката си и я пъхна в джоба си. Просто ей така.
Хана сви устни и повика друга асистентка, която беше със медено руса коса и коралово червило.
- Може ли да пробвам тази гривна там, с овалните камъни ?
- Разбира се. - Момичето отключи кутията. - Аз имам същата.
- Какво ще кажете за някои обеци, които си подхождат с нея ? - попита я Хана и посочи гривната.
- Разбира се.
Мона се бе преместила към диамантите. Когато Хана взе обеците заедно с гривната в ръката си те струваха общо 350 долара. Изведнъж цяла тълпа японски момичета се натрупаха на щанда, като всички сочеха към друга гривна в стъклената кутия и тогава Хана се огледа за камери или детектори на вратите.
- О, Хана погледни към Луцида. - каза Мона
Хана направи малка пауза, тогава времето все едно се забави, тя сложи гривната на китката си и я плъзна нагоре под ръкава. След това пъхна и обеците в чантата си с цвят на череша. Сърцето на Хана пулсираше силно, с според нея това бе най-хубавата част от краденето на неща - чувството от преди малко. Тя се почувства наистина жива.
Мона размаха диамантен пръстен пред очите й:
- Не ми ли стой добре ?
- Хайде. - Хана я хвана за ръката. - Да отиваме към Коуч.
- Не искаш ли да пробваш още нещо ? - нацупи се Мона. Тя винаги шишалкавеше, когато знаеше, че Хана е свършила работата.
- Не, чантите ни зоват. - каза тя и усети сребърната верижка на гривната как се притиска нежно към ръката й.
Трябваше да се измъкне от тук, докато японските момичета все още се мотаеха около продавачките, които дори не им бяха обърнали внимание след като бяха повикани.
- Добре. - каза драматично Мона като подаде диамантения пръстен на продавачката.
- Тези диаманти са твърде малки.- каза тя. - Съжалявам.
- Имаме други. - каза продавачката.
- Хайде. - каза Хана и я хвана за ръката.
Сърцето й биеше силно докато напускаха магазина на Тифани. Гривната се изтърколи по китката й надолу, но тя продължи да ходи със свален ръкав.
Хана бе професионалистка в това - първо насипните бонбони в магазина Вава, след това си-дита от Кулата, после пък бебешки чайчета от Рауф Лаурен, и след всеки път тя се чувстваше все по-голяма и по-голям злодей. Тя си затвори очите и прекоси прага, молейки се алармите да не изсвирят. Не стана нищо - те бяха излезли безпроблемно.
Мона притисна ръце:
- Взе ли си и ти една ?
- Разбира се. - тя завъртя гривната около китката си.
- И тези.- тя отвори чантата си и показа на Мона обеците.
- Мамка му. - очите на Мона светнаха.
Хана се усмихна. Понякога се чувстваше много добре, когато я надминаваше в нещо. Тъй като не искаше да си причинява нещастия, тя бързо се отдалечи от магазина на Тифани като се ослушваше да не би някой да ги проследи. Но единствения шум, помисли си тя, бе бълбукането на фонтана и странна версия на "Oops! I did it agan."
О, да. Пак го направих - помисли си Хана.
- Съжалявам. - каза Спенсър и си взе нелепо малко количество миди с вилица.
- Наистина мисля, че Мелиса не трябва да живее в тази къща в града с този прах. - каза г-жа Хастингс на мъжа си, игнорирайки извинението на дъщеря си.
Питър Хастингс извъртя врата си. Когато той не се занимаваше с право (той бе адвокат), караше яростно колело по улиците на Роузууд, облечен в стегната цветна тениска и панталони за колело, размахвайки юмруци на шофьорите на колите.
Цялото това колоездене му причини хронично възпаление на раменете.
- С целия този шум не знам как ще успее да научи нещо. - продължи г-жа Хастингс.
Спенсър и родителите й бяха в Мушули, ресторант на борда на кораб, който се намираше на пристанището във Филаделфия. Те чакаха Мелиса, сестрата на Спенсър, да се присъедини към вечерята. Беше голяма празни1на вечеря, защото Мелиса бе завършила като студентка година по-рано в Ю Пен и сега бе приета в училището на Пен Уартон за бизнес. Къщата в град Фили бе реставрирана като подарък за Мелиса от родителите й.
Преди два дни Спенсър започна юношеската си година в училището Роузууд Дей и трябваше да се примири с претъпканата си програма: пет часа физическо, да тренира като капитан, благотворителната организация, редактирането на годишника, пробите за часовете по драма, тренировките по хокей, и пращането на заявления за летния лагер на ASAP, откакто всеки знаеше, че най-добрия начин да влезеш в колежа Иви бе да влезеш в техните летни лагери преди колежа. Но имаше едно нещо, за което Спенсър трябваше да внимава тази година - местенето й в ремонтирания хамбар, който бе в задния двор на родителите й. Това беше перфектния начин да се подготви за колежа - виж колко добре се отрази на Мелиса ! Спенсър беше щастлива, че следва стъпките на сестра си в този случай. Откакто й позволиха да се изнесе в тихата, добре осветена къща за гости, Спенсър можеше да избяга от постоянно лаещите лабрадори на родителите си.
Двете сестри бяха в, все още тихо, съперничество и винаги Спенсър беше губещата. Спенсър бе спечелила наградата за президент на физичния фитнес четири пъти,а Мелиса пет. Спенсър бе спечелила второ място по географска пчела в седми клас, Мелиса - първо. Спенсър се бе заела с годишника, участваше в пиеси и имаше по пет часа физическо тази година, Мелиса направи всички тези неща със завършването, плюс, че работи във фермата на родителите им, и тренираше за маратона във Филаделфия за претърсването за левкемия. Без значение колко далеч стигаше Спенсър, колко допълнителни учебни програми добавяше към ежедневието си, тя никога не надминаваше перфектното ниво на Мелиса. Спенсър все още една мида с ръцете си и я пусна в устата си. Баща й обичаше този ресторант, с ламперията от тъмно дърво, дебели ориенталски килими и опиянителната миризма на масло, червено вино и солен въздух. Седейки сред мачта и платната, имаш чувството, че можеш да скочиш зад борда на пристанището, всеки миг. Спенсър погледна през река Делалар към големия аквариум от шампанско в Ню Джърси. Гигантско парти на лодка, декорирано с много коледни светлини, които го следваха. Някой изтреля жълта фоеверка във въздуха, те наистина си прекарваха много по-забавно от нея.
- Как се казва приятеля на Мелиса, отново ? - промърмори майка й.
- Мисля, че е Уен. - каза Спенсър, а в главата си добави - като в мършав като птица.
- Каза ми, че той учи за доктор. - добави майка й. - В Ю Пен.
- Разбира се. - отбеляза тихо Спенсър. Малко парче от черупката на мидата падна и трепна на масата.
Мелиса водеше гаджето си, с което ходеше два месеца, на вечеря. Семейството й все още не го беше виждало, но той беше същия като Мелиса. Добър ученик, добри маниери, играе голф. Мелиса нямаше унция на творчество в тялото си, така че тя търсеше приятел, който да бъде като нея.
- Мамо ! - познат глас извика иззад Спенсър.
Мелиса връхлетя от другата страна на масата и целуна и двамата си родители. Външният й вид не се бе променил от гимназията: пепеляво-русата й коса бе постригаха до брадата й, не носеше никакъв грим и носеше развлечена жълта рокля с квадратно деколте, плетена жилетка с цвят на розова перла и полу сладки обувки на токчета.
- Любима ! - проплака майка й.
- Мамо, татко, това е Рен. - Мелиса посочи към човека до нея.
Спенсър се опита да не остане с отворена уста. Той изобщо не беше мършав или пък приличаше на птица, или зубър. Той бе висок, дългунест и носеше красива тениса с Томас Пинк. Косата му бе тъмна в разрошен стил. Той имаше красива кожа, високи скули и очи с форма на бадеми.
Уен се здрависа с родителите й и седна на масата. Мелиса попита майка си къде да прати сметката на водопроводчика, докато Спенсър чакаше да бъде представена. Уен изглеждаше наистина заинтересован от преголямата чаша за вино.
- Аз съм Спенсър. - каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. - Другата дъщеря. - Спенсър кимна към другата страна на масата. - Тази, която държат в мазето.
- О ! - засмя се Рен. - Яко.
Да не би това, което чу, да е британски акцент ?
- Не е ли странно, че те не попитаха нищо за теб ? - Спенсър кимна към родителите си. Те говореха за предприемачите и най-доброто дърво за под в дневната в момента.
Уен сви рамене и прошепна:
- Малко. - и премигна.
Изведнъж Мелиса хвана ръката на Рен.
- О, виждам, че сте се запознали. - изгука тя.
- Да. - усмихна се той- Не си ми казвала, че имаш сестра.
Разбира се, че не беше.
- Е, Мелиса. - каза г-жа Хастингс. - С баща ти говорихме относно къде ще останеш по време на ремонта и се сетих за нещо. Защо не се върнеш и не живееш с нас няколко месеца в Роузууд ? Можеш да пътуваш до Пен, знаеш колко е лесно.
Мелиса сбръчка носа си. "Моля те кажи не, моля те кажи не." - пожела си Спенсър.
- Е .. - Мелиса оправи лентата на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър се взираше в нея, толкова повече тази рокля караше Мелиса да изглежда болна. Мелиса погледна към Уен. - Работата е там, че .. аз и Уен щяхме да се преместим в къщата в града .. заедно.
- Леле. - майка й се усмихна и на двамата. - Тогава предполагам, че Рен може да остане в нас също. Какво мислиш, Питър ?
Спенцър сграбчи гърдите си опитвайки се да предотварти сърцето й да експлодира от гръдния й кош. Те се нанасяха заедно ? Сестра й определено беше по-голямата късметлийка. Спенсър можеше само да си представи какво би станало, ако тя пусне бомба като тази. Майка й наистина би я накарала да живее в мазето - или в конюшнята. Можеше да пазарува придружавана от коне или кози.
- Е, предполагам, че всичко е добре.- каза баща й. "Нeвероятно !" - Със сигурност ще бъде тихо. Майка ти ще бъде в конюшнята пред повечето време, а Спенсър на училище.
- Ти учиш ? - попита я Рен. - Къде ?
- Тя е в гимназията - намеси се Мелиса. Взря се в Спенсър за дълго, докато я премерваше с поглед. От тясната й тениска, екрю, на отбора по тенис Лакост до дългата й тъмно руса коса на вълни и два каратовите й обеци.
- Същото училище, където учих и аз. Спенс, никога не те попитах - ти ли си президент на класа тази година ?
- Вице президент - промърмори Спенсър. Няма начин да не е знаела.
- О, не се ли радваш как са се развили нещата ? - попита Мелиса.
- Не. - каза решително Спенсър. Тя се бе борила за мястото миналата пролет, но не спечели и заради това трябваше се вмъкне пред ВиПи пролука.
Мелиса завъртя глава:
- Не разбираш, Спенс. Изисква толкова много работа. Когато аз бях президент едва имах време за нещо друго.
- Занимаваш се с немалко дейности, Спенсър. - промърмори майка й. - Годишника и всичко около хокейната игра ..
- Освен това, Спенс, ще трябва да го поемеш, ако .. знаеш, президента умре. - Мелиса примигна срещу Спенсър все едно се шегуваха, но те не го правеха.
Мелиса се обърна към родителите си:
- Мамо, току-що ми хрумна нещо. Защо аз и Рен не останем в хамбара, така няма да ти се пречкаме ?
Спенсър имаше чувството, че някой я изрита в яйчниците. "В хамбара ?"
Г-жа Хастингс постави пръстите си, с нокти налакирани с френски лак, върху устните си с червило.
- Хмм .. - започна тя и се обърна колебливо към Спенсър. - Ще можеш ли да почакаш няколко месеца, скъпа ? Тогава хамбара ще бъде изцяло твой.
- Oх. - Мелиса остави вилицата си. - Не знаех, че ще се преместваш там, Спенс. Не искам да
- Няма проблем. - прекъсна я Спенсър. Взе си чашата с ледена вода и пийна голяма глътка. причинявам проблеми.
Спенсър се опита да не избухне пред родителите си и Перфектната Мелиса.
- Мога да почакам.
- Сериозно ? - попита Мелиса. - Толкова мило от твоя страна.
Майката на Спенсър притисна ръката й към своята студена кожа и засия.
- Знам, че би разбрала.
- Ще ме извините ли ? - Спенсър шеметно, бутна стола си назад и стана. - Веднага се връщам.
Тя мина през дървения под на лодката, след това стълбите от мокет и излезе през главния вход. Нуждаеше се да стъпи на суха земя.
Надолу по пътеката Пен Уендинг, хоризонта на Филаделфия блестеше. Тогава тя извади портфейла си започна да реди парите си. Обърна доларите, от един, два, пет и двадесет, в една и съща посока и ги нареди по азбучен ред, според голямата буква, принтиран в зеления ъгъл. Това винаги я караше да се чувства по-добре. Когато тя свърши, погледна към трапезарията на борда на кораба. Родителите й бяха с лице към реката, така че не можеха да я видят. Тя бръкна в светлокафявата си чанта Хоган, извади кутията с цигари Марлборо за спешен случай и запали една. Тя дърпаше отново й отново ядосано. Краденето на хамбара беше твърде лошо нещо, но да го прави по толкова любезен начин беше точно в стила на Мелиса - тя винаги беше мила външно, но вътрешно - ужасна. А никой друг освен Спенсър не го виждаше.
Тя си бе отмъстила на Мелиса само веднъж, няколко седмици преди края на седми клас. ЕДна вечер Мелиса и тогавашното й гадже, Иън Томас, учеха за финалните изпити. Когато Иън си тръгна тя го причака пред колата му, която беше паркирал зад реда от борове на родителите й.
Искаше само да пофлиртува с него - той си губеше възбудеността, занимавайки се с обикновената й лакома сестра, така че тя му даде целувчица за довиждане по бузата. Но когато той я притисна на пътническата врата, тя не се опита да избяга. Те спряха само, когато алармата на колата започна да свири.
Когато Спенсър сподели с Алисън, Али й каза, че това е доста фалшско и тя трябва да признае на Мелиса. Спенсър подозираше, че Али е просто ядосана, защото те се състезаваха през цялата година - кой можеше ще се захване с най-старото момче, а целувайки Иън Спенсър бе на върха.
Спенсър вдиша рязко. Мразеше да си спомня за този период от живота си. Но къщата на Делаурентис бе точно до тази на родителите й, дори един от прозорците на стаята на Али гледаше към един от тези на Спенсър. Имаше чувството, че Али я наблюдава 24/7 . Всичко, което Спенсър трябваше да направи е само да погледне през прозореца и вече виждаше седмокласничката Али, която закачаше униформата си за тенис, или пък се разхождаше бавно из стаята си и клюкареше по мобилния й.
Спенсър искаше да мисли, че се е променила много от седми клас насам. Всички бяха толкова зли- особено Алисън, но и не само тя. А най-лошият спомен от всички беше онова нещо .. относно Джена. Мисълта за това караше Спенсър да се чувства толкова ужасно, искаше й се просто да го изтрие от паметта си, също както направиха в един филм.
- Не трябва да пушиш, нали знаеш ?
Тя се обърна, а там бе Рен, който седеше точно до нея. Тя го погледна изненадана:
- Какво правиш тук долу ?
- Те .. - той разтвори и затвори ръцете си и продължи да плещи. - Имам съобщение. - извади си телефона Блек Бери.
- О, да не би да е от болницата ? Чух, че си голям доктор. - каза Спенсър.
- Ами, всъщност не. Аз съм студент за първа година. - каза той и погледна към цигарата й.
- Имаш ли нещо против и аз да си запаля една ?
Спенсър събра ъгълчетата на устните си кисело.
- Току-що ми каза да не пуша. - каза тя, подавайки цигарите си към него.
- Ами да. - каза той и си дръпна силно от цигарата. - Добре ли си ?
- Както и да е. - Спенсър нямаше да говори за тези неща с новото гадже на сестра й, което ще живее с нея и току-що й открадна хамбара. - Откъде си ?
- Северен Лондон. Баща ми е кореец, мисля. Отишъл е в Англия, за да учи в Оксфорд и е останал там. Всички това ме питат.
- О, аз нямаше. - отговори Спенсър, макар че точно това си мислеше да направи. - Как се запознахте със сестра ми ?
- В Стартбукс. Тя беше един ред пред мен. - отговори той.
- O. - каза Спенсър. Невероятно куцо.
- Купуваше си лате. - добави Рен, удряйки по каменния бордюр.
- Това е хубаво. - Спенсър бърникаше в кутията с цигари.
- Стана преди няколко месеца. - каза той и небрежно си дръпна отново от цигарата. Ръката му трепереше, а очите му шареха наоколо. - Харесах я преди да получи къщата в града.
- Аха. - каза Спенсър, осъзнавайки, че той звучи малко нервен. Може би беше напрегнат от срещата с родителите й ? Или пък заживяването с Мелиса бе проблема ? Ако Спенсър беше момче и трябваше да се пренесе да живее с Мелиса, тя би се хвърлила от Мушири направо в река Делалар.
Той й върна цигарата:
- Надявам се, че всичко е наред относно оставането ми в къщата на родителите ти.
- Да, няма значение.
Рен сви устни:
- Може да спра пристрастеността ти към пушенето ?
Спенсър се наежи:
- Не съм пристрастена.
- Разбира се, че не си. - каза Рен, усмихвайки се.
Спенсър завъртя главата си категорично.
- Не, няма да позволя това да се случи никога. - И беше истина. Спенсър мразеше да бъде извън контрол.
- Е, звучиш сигурна, че знаеш какво правиш.
- Аз съм.
- Със всичко ли си така ? - попита Рен, а очите му светеха.
Имаше нещо засягащо светлината в очите му, подигравателния начин, по който го каза накара Спенсър да спре. Флиртуваха ли ? Те се взираха един в друг за няколко секунди докато група от хора не слезнаха от кораба на улицата. Спенсър сведе поглед.
- Мислиш ли, че е време да се връщаме ? - попита Рен.
Спенсър се поколеба. Погледна към улицата, пълна с таксита, които бяха готови да я закарат където пожелае. Почти беше готова да помоли Рен да се качи с нея в едно от такситата и да отидат да гледат баскетболен мач в Цитиенс Банк Парк, където може да хапнат хот-дог, викат на играчите и да броят колко срейкаута филаделфския пиктчер ще отбележи.
Можеха да използват местата в ложата на баща й, обикновено само си губеха времето там. Както и да е, обзалагаше се, че Рен щеше да е за. Защо да се връща като семейството й щеше да продължи да я игнорира ? Едно такси спря на няколко крачки от нея, тя го погледа, а после погледна и Рен.
Но не, това би било грешно. А и кой би заел мястото на вице президента, ако той умре, а тя бъде убита от сестра си ?
- След теб. - каза Спенсър и задържа вратата отворена за него, за да се върнат на борда.
Преди няколко седмици, когато Хана пазаруваше сама, тя бе забелязала старата си приятелка Спенцър, която влизаше в новия Кейт Спейд. и си спомни как рецикрираше найлоновите торбички от Ню Йоркер преди.
Хана се почувства смешно от факта, че знае такива малки детайли за човек, с който вече не е приятелка. Докато Хана гледаше Спенсър как разглежда внимателно новите неща се почуди дали и тя си мисли същото - че новите крилата на мола бяха вид място, което Али щеше да хареса. Хана често мислеше за нещата, които Али бе пропуснала - миналогодишния голям огън по случай началото на годината, караокето по случай шестнадесетия рожден ден на Лаура Раян в замъка на родителите й, овалните обувки отпред, които пак бяха на мода и новите неща около айпода. А кое е най-голямото нещо, което Али бе пропуснала ? Голямата промяна на Хана, разбира се - а това беше наистина много лентяйско. Понякога, когато Хана се оглеждаше в огледалото, тя си представяше, че Али седи зад нея и критикува външния й вид, както правеше преди. Хана бе изгубила толкова много години като пълничка, лепяха й се килограми, но нещата бяха толкова различни сега.
Хана и Мона влезнаха в Тифани - беше пълно с очила и бели светлини, които караха безупречните диаманти да светят още повече. Мона се разрови в една кутия и вдигна кафявите си очи към Хана:
- Може би огърлица ?
- А какво ще кажеш за тази гривна с камъни ? - прошепна Хана.
- Перфектно !
Отидоха до другата кутия и погледнаха към сребърната гривната с висулка във формата на сърце.
- Толкова е красива. - въздиша Мона.
- Заинтересовани ли сте ? - попита ги една елегантна дама.
- О, не знам. - каза Хана.
- Пасва ти. - каза жената и отключи кутията с гривната. - Има я навсякъде по списанията.
Хана сръчка Мона:
- Пробвай я ти.
Мона я сложи около китката си.
- Наистина е много красива.
Тогава жената се обърна към друг клиент, а в същия момент Мона свали гривната от китката си и я пъхна в джоба си. Просто ей така.
Хана сви устни и повика друга асистентка, която беше със медено руса коса и коралово червило.
- Може ли да пробвам тази гривна там, с овалните камъни ?
- Разбира се. - Момичето отключи кутията. - Аз имам същата.
- Какво ще кажете за някои обеци, които си подхождат с нея ? - попита я Хана и посочи гривната.
- Разбира се.
Мона се бе преместила към диамантите. Когато Хана взе обеците заедно с гривната в ръката си те струваха общо 350 долара. Изведнъж цяла тълпа японски момичета се натрупаха на щанда, като всички сочеха към друга гривна в стъклената кутия и тогава Хана се огледа за камери или детектори на вратите.
- О, Хана погледни към Луцида. - каза Мона
Хана направи малка пауза, тогава времето все едно се забави, тя сложи гривната на китката си и я плъзна нагоре под ръкава. След това пъхна и обеците в чантата си с цвят на череша. Сърцето на Хана пулсираше силно, с според нея това бе най-хубавата част от краденето на неща - чувството от преди малко. Тя се почувства наистина жива.
Мона размаха диамантен пръстен пред очите й:
- Не ми ли стой добре ?
- Хайде. - Хана я хвана за ръката. - Да отиваме към Коуч.
- Не искаш ли да пробваш още нещо ? - нацупи се Мона. Тя винаги шишалкавеше, когато знаеше, че Хана е свършила работата.
- Не, чантите ни зоват. - каза тя и усети сребърната верижка на гривната как се притиска нежно към ръката й.
Трябваше да се измъкне от тук, докато японските момичета все още се мотаеха около продавачките, които дори не им бяха обърнали внимание след като бяха повикани.
- Добре. - каза драматично Мона като подаде диамантения пръстен на продавачката.
- Тези диаманти са твърде малки.- каза тя. - Съжалявам.
- Имаме други. - каза продавачката.
- Хайде. - каза Хана и я хвана за ръката.
Сърцето й биеше силно докато напускаха магазина на Тифани. Гривната се изтърколи по китката й надолу, но тя продължи да ходи със свален ръкав.
Хана бе професионалистка в това - първо насипните бонбони в магазина Вава, след това си-дита от Кулата, после пък бебешки чайчета от Рауф Лаурен, и след всеки път тя се чувстваше все по-голяма и по-голям злодей. Тя си затвори очите и прекоси прага, молейки се алармите да не изсвирят. Не стана нищо - те бяха излезли безпроблемно.
Мона притисна ръце:
- Взе ли си и ти една ?
- Разбира се. - тя завъртя гривната около китката си.
- И тези.- тя отвори чантата си и показа на Мона обеците.
- Мамка му. - очите на Мона светнаха.
Хана се усмихна. Понякога се чувстваше много добре, когато я надминаваше в нещо. Тъй като не искаше да си причинява нещастия, тя бързо се отдалечи от магазина на Тифани като се ослушваше да не би някой да ги проследи. Но единствения шум, помисли си тя, бе бълбукането на фонтана и странна версия на "Oops! I did it agan."
О, да. Пак го направих - помисли си Хана.
глава четвърта: спенсър ходи по дъска
- Скъпа, не трябва да ядеш мидите с ръцете си. Не е учтиво.
Спренсър Хастингс погледна през масата към майка си, Вероника, която нервно овиваше ръце около пепеляво-русата си коса.- Съжалявам. - каза Спенсър и си взе нелепо малко количество миди с вилица.
- Наистина мисля, че Мелиса не трябва да живее в тази къща в града с този прах. - каза г-жа Хастингс на мъжа си, игнорирайки извинението на дъщеря си.
Питър Хастингс извъртя врата си. Когато той не се занимаваше с право (той бе адвокат), караше яростно колело по улиците на Роузууд, облечен в стегната цветна тениска и панталони за колело, размахвайки юмруци на шофьорите на колите.
Цялото това колоездене му причини хронично възпаление на раменете.
- С целия този шум не знам как ще успее да научи нещо. - продължи г-жа Хастингс.
Спенсър и родителите й бяха в Мушули, ресторант на борда на кораб, който се намираше на пристанището във Филаделфия. Те чакаха Мелиса, сестрата на Спенсър, да се присъедини към вечерята. Беше голяма празни1на вечеря, защото Мелиса бе завършила като студентка година по-рано в Ю Пен и сега бе приета в училището на Пен Уартон за бизнес. Къщата в град Фили бе реставрирана като подарък за Мелиса от родителите й.
Преди два дни Спенсър започна юношеската си година в училището Роузууд Дей и трябваше да се примири с претъпканата си програма: пет часа физическо, да тренира като капитан, благотворителната организация, редактирането на годишника, пробите за часовете по драма, тренировките по хокей, и пращането на заявления за летния лагер на ASAP, откакто всеки знаеше, че най-добрия начин да влезеш в колежа Иви бе да влезеш в техните летни лагери преди колежа. Но имаше едно нещо, за което Спенсър трябваше да внимава тази година - местенето й в ремонтирания хамбар, който бе в задния двор на родителите й. Това беше перфектния начин да се подготви за колежа - виж колко добре се отрази на Мелиса ! Спенсър беше щастлива, че следва стъпките на сестра си в този случай. Откакто й позволиха да се изнесе в тихата, добре осветена къща за гости, Спенсър можеше да избяга от постоянно лаещите лабрадори на родителите си.
Двете сестри бяха в, все още тихо, съперничество и винаги Спенсър беше губещата. Спенсър бе спечелила наградата за президент на физичния фитнес четири пъти,а Мелиса пет. Спенсър бе спечелила второ място по географска пчела в седми клас, Мелиса - първо. Спенсър се бе заела с годишника, участваше в пиеси и имаше по пет часа физическо тази година, Мелиса направи всички тези неща със завършването, плюс, че работи във фермата на родителите им, и тренираше за маратона във Филаделфия за претърсването за левкемия. Без значение колко далеч стигаше Спенсър, колко допълнителни учебни програми добавяше към ежедневието си, тя никога не надминаваше перфектното ниво на Мелиса. Спенсър все още една мида с ръцете си и я пусна в устата си. Баща й обичаше този ресторант, с ламперията от тъмно дърво, дебели ориенталски килими и опиянителната миризма на масло, червено вино и солен въздух. Седейки сред мачта и платната, имаш чувството, че можеш да скочиш зад борда на пристанището, всеки миг. Спенсър погледна през река Делалар към големия аквариум от шампанско в Ню Джърси. Гигантско парти на лодка, декорирано с много коледни светлини, които го следваха. Някой изтреля жълта фоеверка във въздуха, те наистина си прекарваха много по-забавно от нея.
- Как се казва приятеля на Мелиса, отново ? - промърмори майка й.
- Мисля, че е Уен. - каза Спенсър, а в главата си добави - като в мършав като птица.
- Каза ми, че той учи за доктор. - добави майка й. - В Ю Пен.
- Разбира се. - отбеляза тихо Спенсър. Малко парче от черупката на мидата падна и трепна на масата.
Мелиса водеше гаджето си, с което ходеше два месеца, на вечеря. Семейството й все още не го беше виждало, но той беше същия като Мелиса. Добър ученик, добри маниери, играе голф. Мелиса нямаше унция на творчество в тялото си, така че тя търсеше приятел, който да бъде като нея.
- Мамо ! - познат глас извика иззад Спенсър.
Мелиса връхлетя от другата страна на масата и целуна и двамата си родители. Външният й вид не се бе променил от гимназията: пепеляво-русата й коса бе постригаха до брадата й, не носеше никакъв грим и носеше развлечена жълта рокля с квадратно деколте, плетена жилетка с цвят на розова перла и полу сладки обувки на токчета.
- Любима ! - проплака майка й.
- Мамо, татко, това е Рен. - Мелиса посочи към човека до нея.
Спенсър се опита да не остане с отворена уста. Той изобщо не беше мършав или пък приличаше на птица, или зубър. Той бе висок, дългунест и носеше красива тениса с Томас Пинк. Косата му бе тъмна в разрошен стил. Той имаше красива кожа, високи скули и очи с форма на бадеми.
Уен се здрависа с родителите й и седна на масата. Мелиса попита майка си къде да прати сметката на водопроводчика, докато Спенсър чакаше да бъде представена. Уен изглеждаше наистина заинтересован от преголямата чаша за вино.
- Аз съм Спенсър. - каза тя накрая. Чудеше се дали дъхът й мирише на миди. - Другата дъщеря. - Спенсър кимна към другата страна на масата. - Тази, която държат в мазето.
- О ! - засмя се Рен. - Яко.
Да не би това, което чу, да е британски акцент ?
- Не е ли странно, че те не попитаха нищо за теб ? - Спенсър кимна към родителите си. Те говореха за предприемачите и най-доброто дърво за под в дневната в момента.
Уен сви рамене и прошепна:
- Малко. - и премигна.
Изведнъж Мелиса хвана ръката на Рен.
- О, виждам, че сте се запознали. - изгука тя.
- Да. - усмихна се той- Не си ми казвала, че имаш сестра.
Разбира се, че не беше.
- Е, Мелиса. - каза г-жа Хастингс. - С баща ти говорихме относно къде ще останеш по време на ремонта и се сетих за нещо. Защо не се върнеш и не живееш с нас няколко месеца в Роузууд ? Можеш да пътуваш до Пен, знаеш колко е лесно.
Мелиса сбръчка носа си. "Моля те кажи не, моля те кажи не." - пожела си Спенсър.
- Е .. - Мелиса оправи лентата на жълтата си рокля. Колкото повече Спенсър се взираше в нея, толкова повече тази рокля караше Мелиса да изглежда болна. Мелиса погледна към Уен. - Работата е там, че .. аз и Уен щяхме да се преместим в къщата в града .. заедно.
- Леле. - майка й се усмихна и на двамата. - Тогава предполагам, че Рен може да остане в нас също. Какво мислиш, Питър ?
Спенцър сграбчи гърдите си опитвайки се да предотварти сърцето й да експлодира от гръдния й кош. Те се нанасяха заедно ? Сестра й определено беше по-голямата късметлийка. Спенсър можеше само да си представи какво би станало, ако тя пусне бомба като тази. Майка й наистина би я накарала да живее в мазето - или в конюшнята. Можеше да пазарува придружавана от коне или кози.
- Е, предполагам, че всичко е добре.- каза баща й. "Нeвероятно !" - Със сигурност ще бъде тихо. Майка ти ще бъде в конюшнята пред повечето време, а Спенсър на училище.
- Ти учиш ? - попита я Рен. - Къде ?
- Тя е в гимназията - намеси се Мелиса. Взря се в Спенсър за дълго, докато я премерваше с поглед. От тясната й тениска, екрю, на отбора по тенис Лакост до дългата й тъмно руса коса на вълни и два каратовите й обеци.
- Същото училище, където учих и аз. Спенс, никога не те попитах - ти ли си президент на класа тази година ?
- Вице президент - промърмори Спенсър. Няма начин да не е знаела.
- О, не се ли радваш как са се развили нещата ? - попита Мелиса.
- Не. - каза решително Спенсър. Тя се бе борила за мястото миналата пролет, но не спечели и заради това трябваше се вмъкне пред ВиПи пролука.
Мелиса завъртя глава:
- Не разбираш, Спенс. Изисква толкова много работа. Когато аз бях президент едва имах време за нещо друго.
- Занимаваш се с немалко дейности, Спенсър. - промърмори майка й. - Годишника и всичко около хокейната игра ..
- Освен това, Спенс, ще трябва да го поемеш, ако .. знаеш, президента умре. - Мелиса примигна срещу Спенсър все едно се шегуваха, но те не го правеха.
Мелиса се обърна към родителите си:
- Мамо, току-що ми хрумна нещо. Защо аз и Рен не останем в хамбара, така няма да ти се пречкаме ?
Спенсър имаше чувството, че някой я изрита в яйчниците. "В хамбара ?"
Г-жа Хастингс постави пръстите си, с нокти налакирани с френски лак, върху устните си с червило.
- Хмм .. - започна тя и се обърна колебливо към Спенсър. - Ще можеш ли да почакаш няколко месеца, скъпа ? Тогава хамбара ще бъде изцяло твой.
- Oх. - Мелиса остави вилицата си. - Не знаех, че ще се преместваш там, Спенс. Не искам да
- Няма проблем. - прекъсна я Спенсър. Взе си чашата с ледена вода и пийна голяма глътка. причинявам проблеми.
Спенсър се опита да не избухне пред родителите си и Перфектната Мелиса.
- Мога да почакам.
- Сериозно ? - попита Мелиса. - Толкова мило от твоя страна.
Майката на Спенсър притисна ръката й към своята студена кожа и засия.
- Знам, че би разбрала.
- Ще ме извините ли ? - Спенсър шеметно, бутна стола си назад и стана. - Веднага се връщам.
Тя мина през дървения под на лодката, след това стълбите от мокет и излезе през главния вход. Нуждаеше се да стъпи на суха земя.
Надолу по пътеката Пен Уендинг, хоризонта на Филаделфия блестеше. Тогава тя извади портфейла си започна да реди парите си. Обърна доларите, от един, два, пет и двадесет, в една и съща посока и ги нареди по азбучен ред, според голямата буква, принтиран в зеления ъгъл. Това винаги я караше да се чувства по-добре. Когато тя свърши, погледна към трапезарията на борда на кораба. Родителите й бяха с лице към реката, така че не можеха да я видят. Тя бръкна в светлокафявата си чанта Хоган, извади кутията с цигари Марлборо за спешен случай и запали една. Тя дърпаше отново й отново ядосано. Краденето на хамбара беше твърде лошо нещо, но да го прави по толкова любезен начин беше точно в стила на Мелиса - тя винаги беше мила външно, но вътрешно - ужасна. А никой друг освен Спенсър не го виждаше.
Тя си бе отмъстила на Мелиса само веднъж, няколко седмици преди края на седми клас. ЕДна вечер Мелиса и тогавашното й гадже, Иън Томас, учеха за финалните изпити. Когато Иън си тръгна тя го причака пред колата му, която беше паркирал зад реда от борове на родителите й.
Искаше само да пофлиртува с него - той си губеше възбудеността, занимавайки се с обикновената й лакома сестра, така че тя му даде целувчица за довиждане по бузата. Но когато той я притисна на пътническата врата, тя не се опита да избяга. Те спряха само, когато алармата на колата започна да свири.
Когато Спенсър сподели с Алисън, Али й каза, че това е доста фалшско и тя трябва да признае на Мелиса. Спенсър подозираше, че Али е просто ядосана, защото те се състезаваха през цялата година - кой можеше ще се захване с най-старото момче, а целувайки Иън Спенсър бе на върха.
Спенсър вдиша рязко. Мразеше да си спомня за този период от живота си. Но къщата на Делаурентис бе точно до тази на родителите й, дори един от прозорците на стаята на Али гледаше към един от тези на Спенсър. Имаше чувството, че Али я наблюдава 24/7 . Всичко, което Спенсър трябваше да направи е само да погледне през прозореца и вече виждаше седмокласничката Али, която закачаше униформата си за тенис, или пък се разхождаше бавно из стаята си и клюкареше по мобилния й.
Спенсър искаше да мисли, че се е променила много от седми клас насам. Всички бяха толкова зли- особено Алисън, но и не само тя. А най-лошият спомен от всички беше онова нещо .. относно Джена. Мисълта за това караше Спенсър да се чувства толкова ужасно, искаше й се просто да го изтрие от паметта си, също както направиха в един филм.
- Не трябва да пушиш, нали знаеш ?
Тя се обърна, а там бе Рен, който седеше точно до нея. Тя го погледна изненадана:
- Какво правиш тук долу ?
- Те .. - той разтвори и затвори ръцете си и продължи да плещи. - Имам съобщение. - извади си телефона Блек Бери.
- О, да не би да е от болницата ? Чух, че си голям доктор. - каза Спенсър.
- Ами, всъщност не. Аз съм студент за първа година. - каза той и погледна към цигарата й.
- Имаш ли нещо против и аз да си запаля една ?
Спенсър събра ъгълчетата на устните си кисело.
- Току-що ми каза да не пуша. - каза тя, подавайки цигарите си към него.
- Ами да. - каза той и си дръпна силно от цигарата. - Добре ли си ?
- Както и да е. - Спенсър нямаше да говори за тези неща с новото гадже на сестра й, което ще живее с нея и току-що й открадна хамбара. - Откъде си ?
- Северен Лондон. Баща ми е кореец, мисля. Отишъл е в Англия, за да учи в Оксфорд и е останал там. Всички това ме питат.
- О, аз нямаше. - отговори Спенсър, макар че точно това си мислеше да направи. - Как се запознахте със сестра ми ?
- В Стартбукс. Тя беше един ред пред мен. - отговори той.
- O. - каза Спенсър. Невероятно куцо.
- Купуваше си лате. - добави Рен, удряйки по каменния бордюр.
- Това е хубаво. - Спенсър бърникаше в кутията с цигари.
- Стана преди няколко месеца. - каза той и небрежно си дръпна отново от цигарата. Ръката му трепереше, а очите му шареха наоколо. - Харесах я преди да получи къщата в града.
- Аха. - каза Спенсър, осъзнавайки, че той звучи малко нервен. Може би беше напрегнат от срещата с родителите й ? Или пък заживяването с Мелиса бе проблема ? Ако Спенсър беше момче и трябваше да се пренесе да живее с Мелиса, тя би се хвърлила от Мушири направо в река Делалар.
Той й върна цигарата:
- Надявам се, че всичко е наред относно оставането ми в къщата на родителите ти.
- Да, няма значение.
Рен сви устни:
- Може да спра пристрастеността ти към пушенето ?
Спенсър се наежи:
- Не съм пристрастена.
- Разбира се, че не си. - каза Рен, усмихвайки се.
Спенсър завъртя главата си категорично.
- Не, няма да позволя това да се случи никога. - И беше истина. Спенсър мразеше да бъде извън контрол.
- Е, звучиш сигурна, че знаеш какво правиш.
- Аз съм.
- Със всичко ли си така ? - попита Рен, а очите му светеха.
Имаше нещо засягащо светлината в очите му, подигравателния начин, по който го каза накара Спенсър да спре. Флиртуваха ли ? Те се взираха един в друг за няколко секунди докато група от хора не слезнаха от кораба на улицата. Спенсър сведе поглед.
- Мислиш ли, че е време да се връщаме ? - попита Рен.
Спенсър се поколеба. Погледна към улицата, пълна с таксита, които бяха готови да я закарат където пожелае. Почти беше готова да помоли Рен да се качи с нея в едно от такситата и да отидат да гледат баскетболен мач в Цитиенс Банк Парк, където може да хапнат хот-дог, викат на играчите и да броят колко срейкаута филаделфския пиктчер ще отбележи.
Можеха да използват местата в ложата на баща й, обикновено само си губеха времето там. Както и да е, обзалагаше се, че Рен щеше да е за. Защо да се връща като семейството й щеше да продължи да я игнорира ? Едно такси спря на няколко крачки от нея, тя го погледа, а после погледна и Рен.
Но не, това би било грешно. А и кой би заел мястото на вице президента, ако той умре, а тя бъде убита от сестра си ?
- След теб. - каза Спенсър и задържа вратата отворена за него, за да се върнат на борда.
глава пета: началото и фиц
- Хей, Финландия !
В първия ден от училището Ария бързаше за първия си час по Английски. Тя се обърна и видя Ноел Кан, облечен в жилетка на Роузууд Дей и вратовръзка, тичайки зад нея.
- Хей. - кимна Ария и продължи да върви.
- Избяга от тренировката ни онзи ден. - каза Ноел, плъзгайки се до Ария.
- Очакваше да гледам ? - Ария погледна с крайчеца на очите си. Той изглеждаше странно.
- Да. Сборичкахме се и вкарах три гола.
- Добре за теб. - Ария не показа никаква емоция. Трябваше ли да бъде впечатлена ?
Тя продължи надолу по коридора на Роузууд Дей, за нещастие това бе нещо, за което бе мечтала много пъти в Исландия. Над нея бе същия сводестия таван с цвят на бяла черупка от яйце, а пък под нея старият уютен вървен под. От лявата и дясната й страна бяха обичайните снимки в рамки, а пък от лявата й страна имаше нелепи редове от зацапани метални шкафчета.
Дори и същата стара песен звучеше през високоговорителите, пускаха я пред междучасията, защото стимулирала мисленето. Около Ария бяха същите хора, които Ария познаваше от милиард години и всички се взираха. Ария наведе глава. Откакто се премести в Исландия, в началото на осми клас, последния път, когато някой я видя тя бе част от скърбящата група от момичета, на които най-добрата им приятелка бе странно изчезнала. След това, където и да отидеше, хората шушукаха за нея.
Сега тя се почувства все едно никога не бе напускала. И почти всякаш Али е още тук. Дъхът на Ария спря в гръдния й кош, когато тя видя руса конска опашка да се размахва пред ъгъла на салона. Тя заобиколи ъгъла покрай мраморното студио, където тя и Али се срещаха между часовете, за да клюкарстват, и почти можеше да чуе крещенето на Али "Хей, чакай!". Тя хвана челото си, за да види да не би да е хванала настинка.
- Е, какъв час имаш първо ? - попита Ноел, който още ходеше до нея.
Тя го погледна изненадано, после сведе поглед към пограмата си:
- Английски.
- Аз също. Г-н Фиц ?
- Да. - измърмори тя. - Добър ли е ?
- Не знам. Нов е. Чух, че бил "Фулбрайт" учен стипендиант.
Ария го погледна подозрително. От кога Ноел Кен се интересуваше от учителите ? Тя се обърна и видя едно момиче да седи пред входа на стаята по Английски. Изглеждаше й хем позната, хем чужда едновременно. Това момиче имаше тяло на модел, дълга червено-кафява коса, носеше карирана пола (униформа на Роузууд), лилави токчета на платформа и омайваща Тифани гривна.
Сърцето на Ария започна да бие силно. Притесняваше се как ще реагира, когато види старите си приятелки отново, а ето я Хана. Какво й се беше случило ?
- Хей. - каза Ария тихо.
Хана се завъртя и изгледа Ария отгоре до долу, от дългата рошава коса, бялата й риза на Роузууд, гривните на ръцете й, чак го кафявите ботуши с дантела. Празен израз обвзе лицето на Хана, но тогава тя се усмихна.
- О Боже мой. - каза Хана. Поне това бе стария писклив глас на Хана. - Как беше .. Къде беше ти ? Чехословакия ?
- Ъм, да. - отговори Ария. Доста близо.
- Супер. - Хана се усмихна напреднато на Ария.
- Кристен изглежда все едно идва от Саоуд Бийч. - намеси се момичето, което беше до Хана. Ария се завъртя настрани, опитвайки се да си я спомни. Мона Вандерлал ? Последния път, когато Ария я видя тя имаше плитки в косата и караше нейния скутер. Сега тя изглеждаше дори по-чаровна и от Хана.
- Нали. - съгласи се Хана. След това се завъртя към Ария и Ное, който все още стоеше там, и сви рамене извинително.
- Съжалявам, ще ме извините ли?
Ария влезе в класната стая и седна на първия чин, който попадна пред погледа й. Наведе глава и пое дълбоко и емоционално въздух.
"По дяволите другите хода." - помисли си тя. Беше любимият й израз от френския философ - Жан-Пол Сартре и перфектната мантра за Роузууд. Всичко я караше да се чувства толкова откачена. Единственото нещо, което я караше да се чувства по-добре, бе спомена за Езра, мъжа, който срещна в Сукърс. В бара, Езра я бе последвал до тоалетната, след което бе хванал лицето й и тогава последва целувка. Устните им си пасваха перфектно заедно, не си бяха закачили зъбите нито веднъж. Ръцете му галеха гърба й, стомаха х, краката й. Имаха такава връзка ... И, добре, някои щяха да кажат, че това е било само .. връзка с езика, но Ария знаеше, че е нещо повече. Тя бе обзета от тази мисъл снощи, дори написа хайку за Езра, за да изрази чувствата си - хайку бе любимия й вид поема. Тогава, доволна от написаното, тя го написа на телефона си и го изпрати на номера, който Езра й бе дал. Ария въздиша измъчено и се огледа из класната стая. Миришеше главно на книги. Големият четирикрилен прозорец гледаше към южната морава, а зад нея бяха зелените хълмове. Няколко дръвчета вече придобиваха жълт и оранжев цвят. Имаше плакат с поговорки на Шекспир близо до черната дъска и надпис ЛОШИТЕ ХОРА ДА ГО Д*ХАТ., написан от някой ученик. Изглежда портиера се е опитал да остърже плакатите, но се бе отказал на половината.
Беше ли отчаяно да пише на Езра в два и половина през нощта ? Още не бе получила отговор от него. Тя осети телефона си и го извади от чантата й. На екрана пишеше НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Стомаха й се сви. Беше облекчена, нервна, развълнувана - всичко заедно. Но в момента, когато натисна ПРОЧЕТИ, един глас я прекъсна.
- Извинете ме, но не можете да използвате мобилния си в училище.
Ария закри телефона с ръцете си и погледна нагоре. Този, който го каза - новият учител, предположи тя, стоеше с гръб към учениците в стаята и пишеше на дъската. Г-х Фиц бе всичко, което той написа. Той държеше бележка със знака на Роузууд накрая. В гръб изглеждаше млад и няколко момичета вече го бяха погледнали одобрително.Новата невероятна Хана дори подсвирна.
- Знам, че съм новото момче. - той продължи да пише "учител по Английски" на дъската, под името му. - Но ми дадоха тази брошура за мобилните телефони в училище. - Тогава той се обърна и брошурата се изплъзна от ръката му върху пода.
Изведнъж устата на Ария пресъхна. Застанал пред класа, стоеше Езра от бара. Езра - получателя на нейното хайку. Нейният Езра, който изглеждаше дългунест и очарователен в яке на Роузууд и вратовръзка, наресаната му коса, правилно зашитите му копчета и кожената подвързия с план за урока, намираща се под лявата му ръка.
Той се взря в нея, а лицето му изгуби цвета си.
- По дяволите.
Целият клас се обърна, за да види към кой гледаше той. Ария не искаше да ги поглежда в отговор, така че тя погледна надолу към съобщението си:
"Ария: Изненада ! Чудя се какво ли би казало твоето плюшено прасенце за това .. - А"
Наистина, мамка му.
Вторник следобед, Емили се изправи пред металното си шкафче, след като бе иззвънял последния звънец за деня. На шкафчето й все още седяха стикерите от миналата година- плуване в САЩ, Лив Тейлър като Арлен елфа и магаре, казващо Коед Нейкърд Бътерфлай.
Гаджето й, Бен, се завъртя около нея.
- Искаш ли да отидем до ВаВа ? - попита я той. Неговото яке на отбора по плуване на Роузууд висеше свободно на дългунестото му мускулесто тяло, а росата му коса бе леко разрошена.
- Не, добре съм. - отговори Емили. Те имаха тренировка в три и половина след училище, a принципно пращаха някой до ВаВа преди да изплуват милион дължини.
Група момчета спряха да ударят ръката на Бен докато отиваха към паркинга. Спенсър Хастингс, която беше в часа по История на Бен миналата година, помаха. Емили помаха в отговор преди да осъзнае, че Спенсър махаше на Бен, а не на нея. Беше трудно да се повярва, че след всичко, през което бяха минали и всички тайни, които споделяха преди, сега се държаха като непознати.
След като всички минаха Бен се обърна към нея и се намръщи.
- Облякла си си якето. Няма ли да тренираш ?
- Ъм. - Емили затвори шкафчето си и вкара комбинацията. - Знаеш момичето, което развеждах днес цял ден ? Отивам в тях, защото това е първия й ден.
Бен направи самодоволна усмивка.
- Не си ли очарователна ? Родителите на бъдещите ученици плащат, за да разведат децата им, а ти го правиш безплатно.
- Хайде. - усмихна се Емили неспокойно. - Това не нещо тако тренировачна разходка.
Бен я погледна, кимайки съмнително известно време.
- Какво ? Просто се опитвам да бъда мила.
- Това е добре. - каза той и се усмихна. Той отклони очи от нея, за да помаха на Кейси Крисчнер, капитана на отбора по борба на университета.
Мая се появи минута след като Бен бе тръгнал надолу към паркинга. Тя носеше бяло яке на Роузууд, от деним, върху тениската си на Оксфорд, и джапанки - ноктите на краката й не бяха лакирани.
- Хей. - каза тя.
- Хей.- Емили се опита да звучи бодро, но се чувстваше неспокойно. Може би трябваше да отиде на тренировка с Бен. Не беше ли откачено да изпраща Мая вкъщи ?
- Готова ли си ? - попита Мая.
Момичетата минаха през кампуса, който основно беше свързан със стари тухлени постройки, водещи обратно към пътя в Роузууд. Имаше дори готическа часовникова кула, която отброяваше часовете. По-рано Емили бе показала всичките стандартни неща, които всяко училище има. Също така й бе показала и яките неща в Роузууд Дей, които обикновено сам трябва да откриеш - опасната момичешка тоалетна на първия етаж, тайното място в хълмовете, където учениците се криеха, когато бягаха от физическо и единствената в училище машина, която продаваше Ванилия Коук, любимата й.
Сега, когато минаха през нивата към съседите на Мая, Емили обръщаше внимание на всеки детайл от лицето й, от носа й до кожата й с цвят на кафе и начина, по който яката й не заставаше както трябва около врата й. Ръцете им се удариха една в друга, когато те се завъртяха.
- Тук е толкова различно. - каза Мая, помирисвайки въздуха. - Мирише на бор - тя свали якето си от деним и нави ръкавите си.
Емили размаха косата си, мислейки си колко й се иска да е като на Мая - тъмна и вълниста, вместо повредена от хлорната вода и червено-руса коса с зелени отсянки. Тя също се смути и заради тялото й, което бе силно с мускули, а не като преди - стройно. Емили не се чувстваше победител, дори и в костюма си по плуване.
- Всеки има нещо, за което се старае, което обича. - продължи Мая. - Като това момиче, Сара, от класа ми по Физика. Тя се опитва да сформира група и ме покани да се присъединя.
- Наистина ? На какво свириш ?
- Китара.- каза Мая. - Баща ми ме научи, тоест брат ми повече, но какво и да е,
- Леле. Това е страхотно.
- О, Боже мой ! - Мая хвана ръката на Емили, която потрепна, но после се успокой. - Ти трябва да се присъединиш също. Би било много забавно. Сара каза, че ще репетираме три пъти в седмицата след училище. Тя свири на бас.
- Но единственото, на което свиря е флейта. - каза Емили, осъзнавайки, че е прозвучала като Йори от Мечо Пух.
- Флейтата би била супер. - плесна Мая с ръце. - И барабани.
Емили въздиша:
- Наистина не мога. Имам тренировка по плуване всеки ден след училище.
- Можеш ли да пропуснеш един ден ? Обзалагам се, че би била добра с барабаните.
- Родителите ми биха ме убили. - Емили наклони глава настани и се взря в един стар железен мост край пътя. Влаковете не го използваха вече, така че вече бе място, където децата ходеха и пиеха без родителите им да знаят.
- Защо ? Какъв е проблема ? - попита Мая.
Емили спря. Какво се предполагаше да каже ? Че родителите й очакват от нея да продължи да плува, защото скаутите от Стардфорд вече наблюдаваха напредъка на Керълайн ? Или че по-големите й брат и сестра сега бяха в университета Аризона в отбора по плуване ? Че всичко, освен стипендия по плуване, би било провал за семейството й ? Мая не се страхуваше да пуши марихуана докато родителите й купуваха мебели, които за разлика от нейните, не изглеждаха стари, консервативни и контролиращи предградието, каквито бяха нейните.
- Това е по-прекия път за вкъщи. - Емили посочи улицата отсреща, през която минаваше преди с момичетата през зимните дни, за да стигнат по-бързо до къщата на Али.
Емили и Мая тръгнаха през тревата, избягвайки пръскачките, но изведнъж силен звук се откъсна от гърлото й.
Тя не бе идвала в този заден двор, старият заден двор на Али, от години. Тук, през моравата, бе дървената дъска, където тя и Али играеха безброй игри на Плюване. Там, малкото място без трева, им служеше за поставка на белия айпод на Али, който пускаха високо и си правеха купони. От лявата й страна бе познатия й чепат дъб, но къщичката на дървото я нямаше. На кората на стъблото все още седяха издълбаните инициали : ЕФ + АД - Емили Фийлс + Алисън Делауренти. Лицето на Емили засия. Тогава тя не знаеше, защо издълбаха имената си там, просто искаше да покаже на Али колко е щастлива, че са приятелки.
Мая, която изтича през Емили и й хвана раменете каза:
- Добре ли си ?
Емили бръкна в джобовете на якето си. За секунда си помисли да каже на Мая за Али, но мина колибри, което я разубеди и тя каза само:
- Добре съм.
- Искаш ли да влезеш ?
- Не .. трябва, трябва да се връщам в училище. - отговори Емили. - Плуване.
Мая премигна.
- О, не беше нужно да ме изпращаш до вкъщи, глупаче.
- Да, но не исках да се изгубиш.
- Толкова си сладка. - Мая завъртя ханша си напред и назад. Емили се зачуди какво ли имаше предвид под сладка. Да не беше нещо калифорнийско ?
- Е, забавлявай се на тренировката. И мерси, че ме разведе днес. - каза Мая.
- Разбира се. - Емили престъпи напред и телата им с Мая се доближиха за прегръдка.
- Мммм. - Мая притисна Емили силно. Момичетата отстъпиха назад, погледнаха се в очите за секунда и се разсмяха. Тогава Мая пристъпи напред и целуна Емили по двете бузи.
- Муа, муа. Като във Франция. - каза Мая.
- Е, тогава и аз ще бъда французойка. - отвърна Емили, забравяйки за Али и за дървото за секунда. - Муа. - и я целуна по лявата буза.
Тогава Мая целуна Емили по дясната буза, толкова близко, че пости по устата. Нямаше "муа" този път.
Устните на Мая миришеха на бананова дъвка. Емили се дръпна назад и хвана сака си за тренировката преди за се изплъзне от рамото й. Когато погледна Мая, тя се смееше.
- Ще се видим. - каза Мая. - Пази се.
Емили сгъна кърпата в сака си след тренировка. Целият следобед й бе в мъгла. След като Мая се прибра Емили бе изтичала обратно към училището, все едно това щеше да й помогне с изблика на чувства. След като се бе потопила във водата и бе започнала да минава дължина, след дължина в басейна, на нея й се привидяха тези натрапчиви инициали, издълбани в кората на дървото. Когато треньорът свирна със свирката и тя се превърта във водата, усети мириса на банановата дъвка на Мая, както й чу нейният лек смях.
Стоейки пред шкафчето си и сигурна, че е измила хубаво косата си, Емили остана изненадана. Името й беше написано върху вратичката на шкафчето й ясно, но с непознат почерк, така че тя дори не забеляза бележка, лежаща на мокрия студен под. Накрая я видя и я вдигна:
- Нали. - съгласи се Хана. След това се завъртя към Ария и Ное, който все още стоеше там, и сви рамене извинително.
- Съжалявам, ще ме извините ли?
Ария влезе в класната стая и седна на първия чин, който попадна пред погледа й. Наведе глава и пое дълбоко и емоционално въздух.
"По дяволите другите хода." - помисли си тя. Беше любимият й израз от френския философ - Жан-Пол Сартре и перфектната мантра за Роузууд. Всичко я караше да се чувства толкова откачена. Единственото нещо, което я караше да се чувства по-добре, бе спомена за Езра, мъжа, който срещна в Сукърс. В бара, Езра я бе последвал до тоалетната, след което бе хванал лицето й и тогава последва целувка. Устните им си пасваха перфектно заедно, не си бяха закачили зъбите нито веднъж. Ръцете му галеха гърба й, стомаха х, краката й. Имаха такава връзка ... И, добре, някои щяха да кажат, че това е било само .. връзка с езика, но Ария знаеше, че е нещо повече. Тя бе обзета от тази мисъл снощи, дори написа хайку за Езра, за да изрази чувствата си - хайку бе любимия й вид поема. Тогава, доволна от написаното, тя го написа на телефона си и го изпрати на номера, който Езра й бе дал. Ария въздиша измъчено и се огледа из класната стая. Миришеше главно на книги. Големият четирикрилен прозорец гледаше към южната морава, а зад нея бяха зелените хълмове. Няколко дръвчета вече придобиваха жълт и оранжев цвят. Имаше плакат с поговорки на Шекспир близо до черната дъска и надпис ЛОШИТЕ ХОРА ДА ГО Д*ХАТ., написан от някой ученик. Изглежда портиера се е опитал да остърже плакатите, но се бе отказал на половината.
Беше ли отчаяно да пише на Езра в два и половина през нощта ? Още не бе получила отговор от него. Тя осети телефона си и го извади от чантата й. На екрана пишеше НОВО СЪОБЩЕНИЕ. Стомаха й се сви. Беше облекчена, нервна, развълнувана - всичко заедно. Но в момента, когато натисна ПРОЧЕТИ, един глас я прекъсна.
- Извинете ме, но не можете да използвате мобилния си в училище.
Ария закри телефона с ръцете си и погледна нагоре. Този, който го каза - новият учител, предположи тя, стоеше с гръб към учениците в стаята и пишеше на дъската. Г-х Фиц бе всичко, което той написа. Той държеше бележка със знака на Роузууд накрая. В гръб изглеждаше млад и няколко момичета вече го бяха погледнали одобрително.Новата невероятна Хана дори подсвирна.
- Знам, че съм новото момче. - той продължи да пише "учител по Английски" на дъската, под името му. - Но ми дадоха тази брошура за мобилните телефони в училище. - Тогава той се обърна и брошурата се изплъзна от ръката му върху пода.
Изведнъж устата на Ария пресъхна. Застанал пред класа, стоеше Езра от бара. Езра - получателя на нейното хайку. Нейният Езра, който изглеждаше дългунест и очарователен в яке на Роузууд и вратовръзка, наресаната му коса, правилно зашитите му копчета и кожената подвързия с план за урока, намираща се под лявата му ръка.
Той се взря в нея, а лицето му изгуби цвета си.
- По дяволите.
Целият клас се обърна, за да види към кой гледаше той. Ария не искаше да ги поглежда в отговор, така че тя погледна надолу към съобщението си:
"Ария: Изненада ! Чудя се какво ли би казало твоето плюшено прасенце за това .. - А"
Наистина, мамка му.
глава шеста: френският на емили
Вторник следобед, Емили се изправи пред металното си шкафче, след като бе иззвънял последния звънец за деня. На шкафчето й все още седяха стикерите от миналата година- плуване в САЩ, Лив Тейлър като Арлен елфа и магаре, казващо Коед Нейкърд Бътерфлай.
Гаджето й, Бен, се завъртя около нея.
- Искаш ли да отидем до ВаВа ? - попита я той. Неговото яке на отбора по плуване на Роузууд висеше свободно на дългунестото му мускулесто тяло, а росата му коса бе леко разрошена.
- Не, добре съм. - отговори Емили. Те имаха тренировка в три и половина след училище, a принципно пращаха някой до ВаВа преди да изплуват милион дължини.
Група момчета спряха да ударят ръката на Бен докато отиваха към паркинга. Спенсър Хастингс, която беше в часа по История на Бен миналата година, помаха. Емили помаха в отговор преди да осъзнае, че Спенсър махаше на Бен, а не на нея. Беше трудно да се повярва, че след всичко, през което бяха минали и всички тайни, които споделяха преди, сега се държаха като непознати.
След като всички минаха Бен се обърна към нея и се намръщи.
- Облякла си си якето. Няма ли да тренираш ?
- Ъм. - Емили затвори шкафчето си и вкара комбинацията. - Знаеш момичето, което развеждах днес цял ден ? Отивам в тях, защото това е първия й ден.
Бен направи самодоволна усмивка.
- Не си ли очарователна ? Родителите на бъдещите ученици плащат, за да разведат децата им, а ти го правиш безплатно.
- Хайде. - усмихна се Емили неспокойно. - Това не нещо тако тренировачна разходка.
Бен я погледна, кимайки съмнително известно време.
- Какво ? Просто се опитвам да бъда мила.
- Това е добре. - каза той и се усмихна. Той отклони очи от нея, за да помаха на Кейси Крисчнер, капитана на отбора по борба на университета.
Мая се появи минута след като Бен бе тръгнал надолу към паркинга. Тя носеше бяло яке на Роузууд, от деним, върху тениската си на Оксфорд, и джапанки - ноктите на краката й не бяха лакирани.
- Хей. - каза тя.
- Хей.- Емили се опита да звучи бодро, но се чувстваше неспокойно. Може би трябваше да отиде на тренировка с Бен. Не беше ли откачено да изпраща Мая вкъщи ?
- Готова ли си ? - попита Мая.
Момичетата минаха през кампуса, който основно беше свързан със стари тухлени постройки, водещи обратно към пътя в Роузууд. Имаше дори готическа часовникова кула, която отброяваше часовете. По-рано Емили бе показала всичките стандартни неща, които всяко училище има. Също така й бе показала и яките неща в Роузууд Дей, които обикновено сам трябва да откриеш - опасната момичешка тоалетна на първия етаж, тайното място в хълмовете, където учениците се криеха, когато бягаха от физическо и единствената в училище машина, която продаваше Ванилия Коук, любимата й.
Сега, когато минаха през нивата към съседите на Мая, Емили обръщаше внимание на всеки детайл от лицето й, от носа й до кожата й с цвят на кафе и начина, по който яката й не заставаше както трябва около врата й. Ръцете им се удариха една в друга, когато те се завъртяха.
- Тук е толкова различно. - каза Мая, помирисвайки въздуха. - Мирише на бор - тя свали якето си от деним и нави ръкавите си.
Емили размаха косата си, мислейки си колко й се иска да е като на Мая - тъмна и вълниста, вместо повредена от хлорната вода и червено-руса коса с зелени отсянки. Тя също се смути и заради тялото й, което бе силно с мускули, а не като преди - стройно. Емили не се чувстваше победител, дори и в костюма си по плуване.
- Всеки има нещо, за което се старае, което обича. - продължи Мая. - Като това момиче, Сара, от класа ми по Физика. Тя се опитва да сформира група и ме покани да се присъединя.
- Наистина ? На какво свириш ?
- Китара.- каза Мая. - Баща ми ме научи, тоест брат ми повече, но какво и да е,
- Леле. Това е страхотно.
- О, Боже мой ! - Мая хвана ръката на Емили, която потрепна, но после се успокой. - Ти трябва да се присъединиш също. Би било много забавно. Сара каза, че ще репетираме три пъти в седмицата след училище. Тя свири на бас.
- Но единственото, на което свиря е флейта. - каза Емили, осъзнавайки, че е прозвучала като Йори от Мечо Пух.
- Флейтата би била супер. - плесна Мая с ръце. - И барабани.
Емили въздиша:
- Наистина не мога. Имам тренировка по плуване всеки ден след училище.
- Можеш ли да пропуснеш един ден ? Обзалагам се, че би била добра с барабаните.
- Родителите ми биха ме убили. - Емили наклони глава настани и се взря в един стар железен мост край пътя. Влаковете не го използваха вече, така че вече бе място, където децата ходеха и пиеха без родителите им да знаят.
- Защо ? Какъв е проблема ? - попита Мая.
Емили спря. Какво се предполагаше да каже ? Че родителите й очакват от нея да продължи да плува, защото скаутите от Стардфорд вече наблюдаваха напредъка на Керълайн ? Или че по-големите й брат и сестра сега бяха в университета Аризона в отбора по плуване ? Че всичко, освен стипендия по плуване, би било провал за семейството й ? Мая не се страхуваше да пуши марихуана докато родителите й купуваха мебели, които за разлика от нейните, не изглеждаха стари, консервативни и контролиращи предградието, каквито бяха нейните.
- Това е по-прекия път за вкъщи. - Емили посочи улицата отсреща, през която минаваше преди с момичетата през зимните дни, за да стигнат по-бързо до къщата на Али.
Емили и Мая тръгнаха през тревата, избягвайки пръскачките, но изведнъж силен звук се откъсна от гърлото й.
Тя не бе идвала в този заден двор, старият заден двор на Али, от години. Тук, през моравата, бе дървената дъска, където тя и Али играеха безброй игри на Плюване. Там, малкото място без трева, им служеше за поставка на белия айпод на Али, който пускаха високо и си правеха купони. От лявата й страна бе познатия й чепат дъб, но къщичката на дървото я нямаше. На кората на стъблото все още седяха издълбаните инициали : ЕФ + АД - Емили Фийлс + Алисън Делауренти. Лицето на Емили засия. Тогава тя не знаеше, защо издълбаха имената си там, просто искаше да покаже на Али колко е щастлива, че са приятелки.
Мая, която изтича през Емили и й хвана раменете каза:
- Добре ли си ?
Емили бръкна в джобовете на якето си. За секунда си помисли да каже на Мая за Али, но мина колибри, което я разубеди и тя каза само:
- Добре съм.
- Искаш ли да влезеш ?
- Не .. трябва, трябва да се връщам в училище. - отговори Емили. - Плуване.
Мая премигна.
- О, не беше нужно да ме изпращаш до вкъщи, глупаче.
- Да, но не исках да се изгубиш.
- Толкова си сладка. - Мая завъртя ханша си напред и назад. Емили се зачуди какво ли имаше предвид под сладка. Да не беше нещо калифорнийско ?
- Е, забавлявай се на тренировката. И мерси, че ме разведе днес. - каза Мая.
- Разбира се. - Емили престъпи напред и телата им с Мая се доближиха за прегръдка.
- Мммм. - Мая притисна Емили силно. Момичетата отстъпиха назад, погледнаха се в очите за секунда и се разсмяха. Тогава Мая пристъпи напред и целуна Емили по двете бузи.
- Муа, муа. Като във Франция. - каза Мая.
- Е, тогава и аз ще бъда французойка. - отвърна Емили, забравяйки за Али и за дървото за секунда. - Муа. - и я целуна по лявата буза.
Тогава Мая целуна Емили по дясната буза, толкова близко, че пости по устата. Нямаше "муа" този път.
Устните на Мая миришеха на бананова дъвка. Емили се дръпна назад и хвана сака си за тренировката преди за се изплъзне от рамото й. Когато погледна Мая, тя се смееше.
- Ще се видим. - каза Мая. - Пази се.
Емили сгъна кърпата в сака си след тренировка. Целият следобед й бе в мъгла. След като Мая се прибра Емили бе изтичала обратно към училището, все едно това щеше да й помогне с изблика на чувства. След като се бе потопила във водата и бе започнала да минава дължина, след дължина в басейна, на нея й се привидяха тези натрапчиви инициали, издълбани в кората на дървото. Когато треньорът свирна със свирката и тя се превърта във водата, усети мириса на банановата дъвка на Мая, както й чу нейният лек смях.
Стоейки пред шкафчето си и сигурна, че е измила хубаво косата си, Емили остана изненадана. Името й беше написано върху вратичката на шкафчето й ясно, но с непознат почерк, така че тя дори не забеляза бележка, лежаща на мокрия студен под. Накрая я видя и я вдигна:
Хей Ем, май ме замени, а ? Намери си друга приятелка, която да целуваш ! - А
Емили уви пръст за момент около ключалката на шкафчето си и спря да диша. Огледа се наоколо, но никой не я гледаше. Наистина ли се случваше ? Тя се взря в бележката и се опита да мисли рационално. Тя и Мая бяха навън през деня, но нямаше никой около тях. И .. май ме замени .. друга приятелка, която да целуваш. Ръцете на Емили се разтрепериха. Погледна подписа отново, а смехът на другите от отбора по плуване ехтеше от другата страна на стените. Емили бе целувала единствено само още една приятелка. Беше два дни след като издълбаха инициалите си в стъблото на дъба и само седмица и половина преди края на седми клас. Алисън.
глава седма: спенсър има стегнат задник (делтовиден)
- Виж му задника.
- Млъквай. - Спенсър удари приятелката си Кристен Кълън по пищяла с хокейния стик. Предполагаше се, че трябва да почнат тренировките отново, но те, както и останалата част от отбора, бяха твърде заети с преценяването на новият асистент на треньора, а това беше не кой да е друг, а Иън Томас.
Кожата на Спенсър настръхна от адреналин. Говорейки за странности: Спенсър се сети, че Мелиса бе споменала, че Иън се е преместил в Калифорния. Но тогава, много хора, които не очакваш, свършват връщайки се в Роузууд.
- Сестра ти е била толкова глупава, че да скъса с него. - каза Кристен. - Той е толкова секси.
- Шшшт ! - отговори Спенсър, подсмивайки се. - Тя не скъса с него. Той я заряза.
Чу се свирката.
- Продължавайте да се движите. - каза им Иън докато изтича покрай тях. Спенсър се наведе, за да върже обувката си, всякаш не й пукаше и тогава тя усети погледа му върху себе си.
- Спенсър. Спенсър Хастингс ?
Спенсър се изправи бавно.
- О. Иън, нали ?
Усмивката му беше толкова голяма, че Спенсър дори се зачуди дали не го болят бузите. Той все още имаше това излъчване на Аз-ще-се-погрижа-за-комапнията-на-баща-ми-на-двадесет-и-пет, но сега къдравата му коса беше малко по-дълга и по-разрошена.
- Всички се пораснали. - промълви той.
- Предполагам. - Спенсър сви рамене.
Иън сложи ръката си на шията.
- Как я кара сестра ти ?
- Ъм, тя е добре. Завърши по-рано. Сега ще ходи в Уортън.
Иън наведе главата си.
- Млъквай. - Спенсър удари приятелката си Кристен Кълън по пищяла с хокейния стик. Предполагаше се, че трябва да почнат тренировките отново, но те, както и останалата част от отбора, бяха твърде заети с преценяването на новият асистент на треньора, а това беше не кой да е друг, а Иън Томас.
Кожата на Спенсър настръхна от адреналин. Говорейки за странности: Спенсър се сети, че Мелиса бе споменала, че Иън се е преместил в Калифорния. Но тогава, много хора, които не очакваш, свършват връщайки се в Роузууд.
- Сестра ти е била толкова глупава, че да скъса с него. - каза Кристен. - Той е толкова секси.
- Шшшт ! - отговори Спенсър, подсмивайки се. - Тя не скъса с него. Той я заряза.
Чу се свирката.
- Продължавайте да се движите. - каза им Иън докато изтича покрай тях. Спенсър се наведе, за да върже обувката си, всякаш не й пукаше и тогава тя усети погледа му върху себе си.
- Спенсър. Спенсър Хастингс ?
Спенсър се изправи бавно.
- О. Иън, нали ?
Усмивката му беше толкова голяма, че Спенсър дори се зачуди дали не го болят бузите. Той все още имаше това излъчване на Аз-ще-се-погрижа-за-комапнията-на-баща-ми-на-двадесет-и-пет, но сега къдравата му коса беше малко по-дълга и по-разрошена.
- Всички се пораснали. - промълви той.
- Предполагам. - Спенсър сви рамене.
Иън сложи ръката си на шията.
- Как я кара сестра ти ?
- Ъм, тя е добре. Завърши по-рано. Сега ще ходи в Уортън.
Иън наведе главата си.
- Нейните гаджета все още ли те бият ?
Устата на Спенсър остана отворена. Преди да успее да отговори главният треньор, г-н Кампбел, й подсвирна със свирката и отпрати Иън.
Кристен хвана рамото на Спенсър веднага щом трньора се обърна с гръб.
- Ти тотално флиртуваше с него, нали ?
- Млъкни ! - отвърна Спенсър.
Докато Иън тичаше към центъра на игрището той се обърна към Спенцър през рамо, за да я погледне, но тя задържа дъха си, погледна надолу, за да се увери в какво състояние е клинът й - не искаше той да разбира, че го бе зяпала.
Когато се прибра вкъщи от тренировка всяка част от тялото й я болеше - от дупето, до раменете и до пръстите на краката. Тя бе прекарала цялото лято организирайки комитети, също така играеше главните роли в три пиеси в Роузууд - г-ца Джийн Броди в Разцветът на г-ца Джийн Броди, Емили в Нашият град и Офелия в Хамлет. Със всичко това тя нямаше достатъчно време да поддържа добра форма на игрището със хокея и всичко това го усещаше сега. Всичко, което искаше да направи бе да се качи горе, да изпълзи в леглото и да не мисли за утре и какво ще й поднесе следващият преуспяващ ден : френска клубна закуска, четене на сутрешните съобщения, пет ай-пи класа, драма прослушвания, бърза поява в комитета за училищния албум и още една изтощителна тренировка по хокей с Иън. Тя отвори пощата , надявайки се да е получила резултатите от PSAT - предполагаше се тези дни да излезнат, имаше добро предчувствие за тях, всъщност по-добро от всякога. За нещастие имаше само купчина сметки, информация за инвестициите на баща й и брошура адресирана до г-ца Спенсър Дж. Хастингс от колежа Аплеборо в Ланкастър, Пенсилвания. Да, всякъш щеше да отиде там. Тя остави пощата в плота на кухнята, натърка рамото си и си помисли: "Гореща вана в задния двор, релаксиращо киснене .. О, да." Тя поздрави Руфър и Беатрис, двете семейни кучета - лабрадори, и хвърли няколко играчки в задния двор, за да ги гонят. После се затътри по пътя от плочки водещи към стаята за преобличане на басейна. Спря се на вратата и осъзна, че не й пука дали ще си облече бикините. Нямаше никой вкъщи а и тя беше твърде уморена. Горещата вана бе заобиколена с листа от рози. Тя свали сутиена си, бельото си, високите хокейни чорапи, обърна се с гръб и се приготви да влезе във ваната.
- О..
Спенсър се обърна - Рен седеше до розите, гол до кръста и със най-секси боксерките, който до сега бе виждала.
- Опс. - каза той, покривайки се с кърпа. - Съжалявам.
- Не трябва да си тук преди утре. - изтърси Спенсър, макар че бе много ясно, че той е тук сега, днес не утре.
- Не трябва. Но сестра ти и аз бяхме във Фрау. - каза Рен, правейки малка физиономия. - Тя трябваше да пусне една поръчка и ми каза да се разполагам тук.
- Ох. - каза Спенсър.
Устата на Спенсър остана отворена. Преди да успее да отговори главният треньор, г-н Кампбел, й подсвирна със свирката и отпрати Иън.
Кристен хвана рамото на Спенсър веднага щом трньора се обърна с гръб.
- Ти тотално флиртуваше с него, нали ?
- Млъкни ! - отвърна Спенсър.
Докато Иън тичаше към центъра на игрището той се обърна към Спенцър през рамо, за да я погледне, но тя задържа дъха си, погледна надолу, за да се увери в какво състояние е клинът й - не искаше той да разбира, че го бе зяпала.
Когато се прибра вкъщи от тренировка всяка част от тялото й я болеше - от дупето, до раменете и до пръстите на краката. Тя бе прекарала цялото лято организирайки комитети, също така играеше главните роли в три пиеси в Роузууд - г-ца Джийн Броди в Разцветът на г-ца Джийн Броди, Емили в Нашият град и Офелия в Хамлет. Със всичко това тя нямаше достатъчно време да поддържа добра форма на игрището със хокея и всичко това го усещаше сега. Всичко, което искаше да направи бе да се качи горе, да изпълзи в леглото и да не мисли за утре и какво ще й поднесе следващият преуспяващ ден : френска клубна закуска, четене на сутрешните съобщения, пет ай-пи класа, драма прослушвания, бърза поява в комитета за училищния албум и още една изтощителна тренировка по хокей с Иън. Тя отвори пощата , надявайки се да е получила резултатите от PSAT - предполагаше се тези дни да излезнат, имаше добро предчувствие за тях, всъщност по-добро от всякога. За нещастие имаше само купчина сметки, информация за инвестициите на баща й и брошура адресирана до г-ца Спенсър Дж. Хастингс от колежа Аплеборо в Ланкастър, Пенсилвания. Да, всякъш щеше да отиде там. Тя остави пощата в плота на кухнята, натърка рамото си и си помисли: "Гореща вана в задния двор, релаксиращо киснене .. О, да." Тя поздрави Руфър и Беатрис, двете семейни кучета - лабрадори, и хвърли няколко играчки в задния двор, за да ги гонят. После се затътри по пътя от плочки водещи към стаята за преобличане на басейна. Спря се на вратата и осъзна, че не й пука дали ще си облече бикините. Нямаше никой вкъщи а и тя беше твърде уморена. Горещата вана бе заобиколена с листа от рози. Тя свали сутиена си, бельото си, високите хокейни чорапи, обърна се с гръб и се приготви да влезе във ваната.
- О..
Спенсър се обърна - Рен седеше до розите, гол до кръста и със най-секси боксерките, който до сега бе виждала.
- Опс. - каза той, покривайки се с кърпа. - Съжалявам.
- Не трябва да си тук преди утре. - изтърси Спенсър, макар че бе много ясно, че той е тук сега, днес не утре.
- Не трябва. Но сестра ти и аз бяхме във Фрау. - каза Рен, правейки малка физиономия. - Тя трябваше да пусне една поръчка и ми каза да се разполагам тук.
- Ох. - каза Спенсър.
КРАЙ
Няма коментари:
Публикуване на коментар